Очакваха да се натъкнат на тяхна охрана. Военната сила на хората беше съсредоточена на земята - забелязаха войници, които патрулираха, придружени от кучета - при входовете на Ватикана и на двореца. Не се съмняваха обаче, че има и разположени по покривите доминионци, защото това беше стандартна процедура в Ерец, където нападението можеше да дойде както по суша, така и по въздух.
И наистина имаше. Двама.
Лесна работа.
- Не ги наранявайте фатално - напомни Кару на Акива и на Вирко, като вътрешно се молеше това да не се окаже неизбежно, после ги усети как се отдалечават. Не откъсваше очи от охранниците и видя как лунните сенки на Акива и Вирко връхлитат върху тях. Това върна в съзнанието й още живата картината как сянката, хвърлена от огнени криле, поглъща като приливна вълна другарите й в Аделфнйскнте планини; ето защо не изпита никаква жал към тези воини, чиито тела едновременно първо се вцепениха, после омекнаха.
Два бързи удара, нанесени в главата. Телата се отпуснаха, но не се свлякоха долу, а сякаш се залюляха във въздуха, докато Акива и Вирко внимателно ги полагаха върху покрива. После щяха да имат цицини колкото гъше яйце и силно главоболие, но нищо повече. Не ставаше въпрос дали заслужават милост, а за задачата на тази мисия: без кръв.
Светкавично и безкръвно - това беше целта. Никаква сеч, никакви следи от престъпление, само убеждаване. Трябваше да са проникнали в папския дворец и вече да са го напуснали, още преди тези двама воини да се свестят и да разтъркат разцепените си от болка глави.
Кару кацна леко и бегло огледа единия от тях. Изпаднал в безсъзнание, сега той с нищо не беше по-различен от който и да е извънбрачен в Киринските пещери. Красавец, млад, рус. Едновременно злодей и жертва, помисли си тя и си спомни предложението на Лираз да бъдат лишени от пръсти, вместо от живот. Тогава се запита: възможно ли е дори воините от Доминиона да се пригодят към живота в един нов свят, ако изобщо някой от двете враждуващи страни доживее този нов свят? Заслужават ли те подобен шанс? Сега, докато гледаше падналия, потънал сякаш в невинен сън, много лесно можеше да си каже: да.
Но може би, когато се събуди, очите му ще са пълни с омраза и тогава за него няма да има вече никаква надежда.
За това обаче щеше да мисли по-нататък. Сега бяха пристигнали на мястото. Прозорците на Яил се виждаха ясно. Песнопенията наоколо ги обгръщаха като рев на море, но по средата царуваше тишина и покой.
„Имам по-добра идея“, беше обявила Кару в Киринските пещери, убедена, че това е начинът да се избегне апокалипсиса. Светкавичен и тих завършек на тази драма. Никакво стълкновение, никакви оръжия, никакви „чудовища“.
Ангелите просто ще се разтворят във въздуха.
И толкоз.
- Дотук добре - каза тя, позабави се колкото да изпрати съобщение на Зузана, преди да изключи телефона и да го скрие. - Хайде да действаме.
57. Храна за лъвовете
На вратата на кралския апартамент се почука и това не беше някое обичайно почукване. Кучетата, Пътешественик и Матусал, рипнаха и застанаха нащрек.
Зузана и Мик не рипнаха, но също застанаха нащрек. В този момент стояха край прозореца в хола, където се преместиха от всекидневната заради гледката към Ватикана. Погледите им сновяха между екрана на телевизора и парчето небе, което си извоюваха като дръпнаха тежките завеси от червено кадифе, сякаш очакваха нещо да се случи или на едното, или на другото място.
И наистина щеше да се случи, щом мисията на Кару и Акива завърши благополучно: „небесните гости“ щяха да се въздигнат отново в небето и набързо да се изнесат обратно към Узбекистан и портала над него. И гледайте... хъм, онова нещо в небето... да не ви цапне на излизане.
На небето или по телевизора. Къде ли щяха първо да го видят?
Телефонът на Зузана лежеше върху подлакътника на креслото, така че да разбере в мига, щом Кару прати съобщение или позвъни. Засега беше пристигнало само едно съобщение.
Пристигнахме. Влизаме, „целувка/ритник“.
Така значи. Вече се случваше. Зузана не можеше да си намери място от притеснение. Небето - телевизорът - телефонът - Мик, това беше траекторията на погледа й с известно отклонение към Близа.
Момичето си беше все така унило и отчуждено, очите му - оцъклени, но не и неподвижни. Погледът им за известно време замираше, после започваше да се стрелка напред-назад, а зениците й се свиваха и разширяваха дори при непроменлива светлина. По всичко личеше, че съзнанието й обитава някаква друга реалност, различна от тази на нейното тяло; очите й виждаха други гледки, а устните й нареждаха нови строфи от смахнатата поезия, която Зузана се радваше, че не разбира. Когато Кару й преведе част от думите, това й прозвуча твърде зловещо, нещо като филм на ужасите с много поглъщане и унищожение. И то не такова поглъщане, каквото свързваше Зузана и подноса с потопени в шоколад еклери, който тя си присвои от капака на рояла.