Омачканите завивки очертаваха някакво тяло. Тялото дишаше. На нощната масичка отстрани стоеше шлемът на Яил, с който той прикриваше от човечеството ужасяващия си външен вид. Помръдна леко, докато го наблюдаваха, обърна се на другата страна. Дишането му звучеше дълбоко и равно.
Краката на Кару не докосваха пода. Тя дори не го правеше съзнателно, просто се носеше отгоре: до такава степен беше привикнала с новопридобитите си умения, че те се превърнаха в нейна втора природа, когато се прокрадваше някъде тайно: защо да върви по пода, когато може и да не го прави?
Продължи плавно да се придвижва напред. Акива трябваше да заобиколи от другата страна на леглото и да чака там готов.
Този момент щеше да е особено критичен: да събудят Яил и да го накарат да мълчи, докато се опитват да го „убеждават“ - най-трудната част в плана на Кару. Ако всичко минеше гладко, само след две минути можеха да са пак навън под открито небе. В ръката си Кару стискаше конопен парцал, с който да заглуши крясъците, докато убедят Яил, че е по-добре да кротува. А после, естествено, да заглушат и виковете му от болка.
Безкръвно все още означаваше и безболезнено.
Кару никога не беше виждала Яил, но предполагаше, че може доста образно да си представи безподобната му грозота покрай всичко чуто за него. Затова си мислеше, че е подготвена за гледката, когато спящият ангел отново се размърда и избута възглавницата настрани. Очакваше грозота и това получи.
Но това беше друга, различна грозота.
Очите се отвориха от привидния сън - прекрасни очи върху уродливо лице, но по него нямаше никаква рана, никакъв белег, спускащ се от челото до брадичката, само синкава подпухналост и дълбока поквара, по-страшна дори от тази на императора.
- Синя красавице - произнесе създанието с гърлено мъркане.
Кару така и не успя да използва парцала. Стрелна се бързо напред, но той се оказа подготвен - очакваше я, - затова не успя да стигне достатъчно близо, за да заглуши вика му
Разгут имаше достатъчно време да изкряска: „Гостите ни пристигнаха!“, преди тя да покрие отвратителното му лице с парцала и да го накара да млъкне. Той задърдори нещо, после утихна, но това вече нямаше никакво значение. Тревогата беше вдигната.
Вратите се разтвориха със замах. Вътре нахлу Доминионът.
59. Самоизпълняващо се пророчество
Естер Ван де Флут беше замръзнала насред крачка на прага на банята в кралския апартамент на „Сейнт Риджис“ при вида на... цигулката, която лежеше във ваната.
Цигулка, оставена във ваната.
Цигулка.
Викът й беше гърлен, наподобяващ грак на настъпена жаба. Кучетата се втурнаха разтревожени към нея, но тя грубо ги прогони, стовари се на колене и протегна ръце към празнината под мраморния плот, улавяйки единствено въздух.
Все още не вярваща на очите си, продължаваше да маха с ръце и да загребва само въздух, прекалено обезумяла, за да може дори да изругае, а когато най-накрая отново успя да извика, поваляйки се върху мраморния под, това беше нечленоразделен порой от думи, предизвикан от някакво кристално чисто чувство.
Чувство, което досега не познаваше. Чувството на поражение.
*
В продължение на час Зузана се усъвършенстваше в изкуството на гневните въздишки. Небето оставаше все така празно, а това не беше добър знак. Минало беше много време, откакто Кару, Акива и Вирко напуснаха „Сейнт Риджис“ - достатъчно да проводят Яил обратно вкъщи, но все още нямаше никакви признаци, че това се е случило, а дисплеят на телефона на Зузана пустееше също като небето. Естествено, тя им беше пратила предупредително съобщение, даже се опита да позвъни, но всеки път направо се включваше гласовата поща и това я върна отново към ония ужасни дни, когато Кару напусна Прага - и Земята, - а Зузана не знаеше тя жива ли е, мъртва ли е.
- Какво ще правим сега?
Някак бяха успели да се шмугнат в една тясна уличка - Мик продължаваше да се държи странно потайно - и Зузана първо настани Е лиза на стъпалата на един покрит вход, а после се стовари край нея. Озовали се бяха в едно от ония чудни, типични за Италия потайни кътчета -миниатюрно, сякаш едно време всички хора са били с размерите на Зузана, - където Ренесансът изместваше Средновековието върху костите на Античността. Най-отгоре някакъв умник беше допринесъл двайсет и първи век също да се присъедини към компанията с помощта на небрежно надраскания графит Apr/ gli occhi! Ribellati!