Отвори си очите! Разбунтувай се!
Чудно защо ли, запита се Зузана, анархистите навсякъде по света винаги имат отвратителен почерк?
Мик коленичи пред нея и положи калъфа на цигулката в скута й. В мига, в който я пусна, тя почувства колко е тежък.
Той... тежеше?!
- Мик, защо калъфът на цигулката ти тежи поне двайсет кила?!
- Чудех се - каза той вместо отговор - дали във вълшебните приказки няма случай героят, хьм, да е... крадец?
- Крадец? - Зузана подозрително присви очи. - Представа нямам. Може и да има. Робии
Худ!
- Е, това не е вълшебна приказка, но ще го приема. Благороден крадец.
- Джак и Бобеното стъбло! Джак откраднал цялото имане на великана.
- Правилно. Не е чак толкова благородно, но аз винаги съм хранел лоши чувства към великаните. - И той отвори закопчалките на калъфа. - Затова пък не изпитвам никакви лоши чувства към това. - Той замълча. - Предполагам, че можем да го причислим към моите подвизи. Със задна дата.
Той отвори капака със замах и калъфът се оказа пълен с... медальони. Пълен. Размерите им варираха от монета от 25 цента до чаена чинийка в цялата гама на патиниран бронз - от ярко бакърено до матово тъмнокафяво. Някои бяха съвсем проядени от зеленото окисляване, но иначе всички бяха грубо отлети и с един-единствен образ, гравиран върху тях: глава на овен с дебели извити рога и познатите очи със змийски зеници.
Бримстоун.
- Е - престорено небрежно проточи Мик, - когато мнимата баба каза, че няма повече желания на разположение... е излъгала. Погледни само. Самоизпълняващо се пророчество. Сега вече наистина нито едно не й остана.
60. Днес никой няма да умре
Вратите се разтвориха със замах. Вътре нахлу Доминионът.
Първият импулс на Кару беше да си причини болка, чрез която да направи заклинанието за невидимост, а това не беше никак трудно, защото Разгут стискаше китката й в смазващата си хватка, но вече нямаше смисъл.
Видима или не, тя беше заловена.
Взе да просветва видима - невидима, борейки се с Падналия. Неговото кискане звучеше като мъркане на котарак, а хватката му беше желязна. Все още можеше да прибегне до сърповидните остриета, но се бяха зарекли да пролеят кръв само като крайна мярка, затова ръката й замря върху ръкохватката на единия нож, докато наблюдаваше как войниците -неумолими и многобройни, с извадени мечове и безизразни лица - изпълват помещението. За пореден път, както постоянно се случваше през последните дни, времето взе да се точи гъсто като смола. Лепкаво. Мудно. Колко неща могат да се случат за една секунда? А за три? Ами за десет?
Колко секунди са нужни, за да загубиш всичко, което ти е свидно?
Естер, мина й през ума и насред това протяжно безумие тя усети горчивина, но иначе не беше изненадана. Явно са ги очаквали. И се оказаха изправени не само пред личната стража на Яил - шестимата доминионци, които охраняваха покоите му. Тук имаше поне трийсетина войници. А може би четиридесет?
А ето го и него. Оттатък отворените двери, предпазливо и без да бърза, защитен от плътните редици на своите воини, бавно пристъпваше Яил. Кару първа го видя, още преди той да я забележи, защото императорът гледаше право пред себе си, без да отклонява поглед. Грозотата му беше всичко онова, за което беше чувала, но и много повече: възлестата като въже тъкан на белега и краищата на ноздрите, които се подаваха от двете страни, сякаш не можеха да се освободят от неговия капан - също като стъпкана гъба, която започва полека да загнива. Устата му сама по себе си представляваше страховита гледка, сведена само до останки от зъби, през които дъхът влизаше и излизаше със звука на шляпащи в калта ходила. Но не това беше най-зловещото в императора на серафимите. А изражението. Цялото беше изплетено от омраза. Дори усмивката му беше част от нея: колкото злобна, толкова и тържествуваща.
- Племеннико - произнесе той и тази подгизнала от слюнка дума беше пропита от неприязън и триумф.
*
Яил надничаше измежду раменете на войниците си към Акива. Така нареченият Бич за зверовете, за чиято смърт настояваше още когато огненоокото копеле беше малък пикльо и се скъсваше от рев, докато накрая не заспиваше от изтощение. „Убий го“, посъветва тогава той брат си Йорам. Още помнеше вкуса на тези думи в устата си - съвсем ясно, защото бяха сред първите, които произнесе след свалянето на превръзките. Поне първите, които се опита да произнесе, а тогава това все още беше същинска агония; устата му - мокра червена дрипа, а отвращението, надничащо през очите на брат му, както и в очите на другите, все още го караше да се присвива от срам. Позволи на една жена да го посече. Какво значение имаше, че той оживя, а тя - не. Нали щеше да носи нейната дамга вовеки.