„Ако си умен, ще го затриеш още сега“, каза тогава на брат си. Сега, връщайки се назад, си даваше сметка, че това е било грешка. Йорам беше император и не търпеше да му се нарежда.
„Какво, още ли се опитваш да й отмъстиш? - беше отвърнал подигравателно Йорам, извиквайки сянката на Фиеста помежду им. И двамата опитаха и се провалиха в опита да укротят стелианската наложница; тя може да беше мъртва, но не и пречупена. - Явно това, че я уби, не е задоволило щението ти и сега искаш и момчето. Нали не очакваш тя да те види отнякъде и така да я накараш да страда още повече?“
„Той е нейно семе - настоя тогава Яил. - Тя беше спора, довяна тук от вятъра. Зараза. От нея нищо добро не може да поникне.“
,Добро? Че каква ми е ползата от „добър“ воин? Той е мое семе, братко. Или намекваш, че моята кръв не е по силна от тази на една бясна кучка?“
Ето това беше Йорам: недалновиден, ограничен. Лейди Фиеста от Далечните острови беше всичко друго, но не и „кучка“.
„Пленница“ също не беше.
Никой не разбра как се беше озовала в харема на императора, нито защо изобщо реши да остане в него, но едно беше ясно - че го прави по своя воля. Защото беше стелианка и макар никога да не го показа, Яил беше сигурен, че тя владее силата. Значи замисълът, така смяташе той, е бил неин. Та значи... защо дъщеря на това мистично племе ще влезе доброволно в леглото на Йорам?
Яил бавно примигна срещу Акива. Защо наистина? Достатъчно беше да погледне копелето, за да разбере чия кръв е по силна. Черна коса, мургава кожа - не чак толкова тъмна като на Фиеста, но по-близка до нейната, отколкото до тази на Йорам. Очите, естествено, бяха като нейните. Ами способностите в магическото изкуство? В случай, че някой все още се съмнява.
Навремето Йорам трябваше да послуша брат си. Трябваше да го остави да излее гнева си докрай, но вместо това му се присмя и го натири да се храни в уединение, защото не можел да трае сучещите и всмукващи звуци, които произвеждал с обезобразената си уста.
Е, сега пък Яил можеше да си позволи да се надсмее над всички тях, нали така? И да мляска и да смуче колкото си ще, докато го прави.
- Самият Бич за зверовете - продължи, пристъпвайки напред, но не чак толкова напред, че да излезе иззад плътните редици на своите доминионци: два пъти по двайсет воини между него и нападателите; десет от тях притежаващи специално оръжие, което така ефективно и в същото време толкова зрелищно беше омаломогцило Акива предишния път: татуирани длани.
Не техните собствени, разбира се. Съсухрени и мумифицирани до кафяво, някои с нокти, но всички неизменно белязани с дяволските очи - протегнатите напред отсечени ръце на воини химери.
При вида им звярът край Акива нададе гърлено ръмжене. Гривата от остриета около врата му се наежи и се разтвори във ветрило като смъртоносно цвете. Пред очите им сякаш удвои размера си, превръщайки се в кошмара на бойните полета, двойно по-страховит на фона на това пищно украсено помещение, което сякаш изведнъж изпълни до краен предел.
Тази гледка смрази Яил. Макар и барикадиран зад тела и жив огън, въпреки че беше подготвен какво да очаква - благодарение предупреждението на онази чудовищна жена, неговият благодетел сред човеците, - гледката го ужаси. Не самата химера, а фактът, че серафим и химера стоят рамо до рамо. Зверовете открай време бяха целта на братовия му кръстоносен поход. Яил сега беше обърнал взор към нов враг, но тази гледка отпред преобръщаше наопаки хилядолетна
традиция - тумор, чието разпространение не трябваше да бъде допускано в Ерец.
Щом се завърне, ще го унищожи до крак. Но явно и последните бунтовници трябва да са вече прегазени, помисли си доволно той. Иначе защо тези тримата ще идват при него съвсем сами, неподкрепени от армия? Тъкмо се канеше да се надсмее над тези глупаци, но изведнъж си даде сметка, че се е разминал на косъм със смъртта и тази мисъл го скова. Ако не беше предупреждението на онази жена, той щеше да спи в леглото си, когато те се промъкнат през прозореца.
Едва на косъм. Този път само късметът го отърва. Втори път нямаше да допусне такова недоглеждане.
- Принцът на копелетата - продължи той с чувството, че изпълнява мисия, отлагана с години: изкореняването на стелианската зараза, унищожаването и на последната следа от Фиеста, както и на всичко, тръгнало от нея. - Седмият носител на прокълнатото име Акива. -Тук той направи пауза, умишлено. - Знаеш ли, че нито един от извънбрачните не е носил това име преди теб? Дъртият управител Байон, той ти го даде - просто напук. Само и само майка ти да се влачи по корем пред него и да го умолява да те пожали. Всяка друга жена в харема щеше да направи така, но не и Фиеста. „Драскай каквото щеш по твоите хартии, дъртако - каза му тя. -Синът ми няма да се оплете в паяжината на твоята орис.“