Яил внимателно се взря в Акива, дебнейки как ще реагира той.
- Смели думи, нали? Колко пъти избегна смъртта? Въпреки проклятието на твоето име и гибелните капани, които лично ти бях заложил. Колко още?
Тогава му се видя, че Бича за зверовете сякаш се вкочани. Яил усети, че е сложил пръст в раната.
- Други загинаха, но не и ти - продължи да налучква той. - Може пък да си насочил проклятието извън теб. Не ти умираш. А всички други около теб.
Челюстта на Акива се втвърди.
- Сигурно е тежко бреме - продължи да дълбае Яил, поклащайки глава с престорено прискърбие. - Смъртта те търси ли, търси, но не може да те съзре. Невидим за смъртта, ама че съдба! А тя най-накрая се отегчава и взема този, който й е подръка. - Той замълча, усмихнат, после се постара следващите му думи да прозвучат топло и искрено. - Племеннико, имам добри новини за теб. Днес ще развалим проклятието. Днес ти най-после ще умреш.
*
Макар и готов да се изправи лице в лице с чичо си, Акива се оказа неподготвен за разтърсващото разкритие и то го порази като юмрук право в сърцето. Случващото се сега беше като ехо на събитията от Кулата на завоевателя, когато Яил и неговите войници изневиделица се оказаха господари на положението.
„Избийте всички до крак - беше заповядал Яил в онзи ден и неговите войници се подчиниха с каменни лица, изкормиха съветниците и изклаха поред гигантите от Сребърните остриета, които Хазаел и Лираз толкова се бяха постарали да обезоръжат, без да ги нараняват. Избиха дори прислужничките в банята. Това буквално се беше превърнало в кървава баня: императорът и престолонаследникът потопени в червените води на басейна. Кръв по стените, кръв по пода, кръв навсякъде.“
И сега - същият глас, същото лице, същата численост на войниците. От все още незарасналите охлузвания по лицата им можеше да се досети, че някои са били в кулата и са оцелели след взрива. Сега освен мечовете бяха насочили към него същите зловещи оръжия, с които го изненадаха в онзи окъпан в кърви ден.
А и поздравът на Яил беше същият. О, този премляскващ глас. „Племеннико.“ Тогава се обърна така към Яфет, безволевия престолонаследник, малко преди да го убие. Сега беше ред на Акива и назоваването му беше последвано от литания с многото му имена.
Бич за зверовете. Принц на копелетата. Седми носител на прокълнатото име Акива.
Акива слушаше мълчаливо как ги изрежда, едно по едно, и се питаше: дали някое беше наистина негово? Какво е имала предвид майка му, казвайки, че той няма да бъде оплетен в паяжината на тяхната орис? Това го накара да се почувства така, сякаш Акива не е истинското му име, а поредната отличителна черта на един от извънбрачните, също като бронята и меча му. Името, както и военното обучение му бяха натрапени насила и сега, като чу как е реагирала Фиеста на това, се запита: кой друг може да е той? Какво още?
Първият отговор, за който се сети, беше прост, толкова прост, колкото и целта, с която пристигна тук; прост като неговите желания.
Аз съм жив.
Спомни си момента - изглеждаше толкова отдавна, но не беше, - когато лежеше проснат по гръб на учебната арена в Кейп Армазин, а брадвата - брадвата на Лираз - се заби само на сантиметри от главата му в твърдата земя. Тогава вярваше, че Кару е мъртва; в онзи момент и на онова място, дишайки тежко и вгледан нагоре в звездите, се примири, че животът е просто средство за действие. Нещо, което владееш като сечиво. Животът на всеки от тях: оръдие за оформяне на света.
Спомни си и молбата на Кару от предишния ден, когато бяха заклещени под душа: „Не искам да съжаляваш - беше казала тя. - Искам да бъдеш... жив.“
И тя имаше предвид нещо повече от живот като обикновено оръдие. Някак от тона й тогава пролича, Акива го усети, че за нея животът в този момент е жажда.
Каквото и да беше името му, каквото и да беше неговото минало или потекло, Акива беше жив и също беше жаден. За мечти, за мир, за усещането как тялото на Кару се притиска в неговото, за дома, който биха могли да споделят, някъде, някога, и за промените, които предстои да видят - както и увенчаването на тяхното дело - в бъдните десетилетия на Ерец.