Той беше жив и имаше намерение такъв да си остане, затова, когато чичо му се присмя, търсейки слабото му място - не му стигаше да убива; трябваше и да измъчва, - Акива го чу какво казва, но нищо от това не го засегна. Все едно да заплашваш мрака на зазоряване.
„Днес ще развалим проклятието - беше казал Яил. - Днес ти най-после ще умреш.“
Акива поклати глава. За миг се поколеба дали да не покаже слабост, каквато всъщност не изпитваше. В баните на Йорам тези отвратителни „трофейни“ ръце бяха осигурили предимство на Доминиона, от което войниците му така се нуждаеха, за да надвият Акива, Хазаел и Лираз. Тази нощ обаче всичко беше различно. Не чувстваше никакъв пристъп на слабост. Усети само известно напрежение в още незарасналата татуировка на врата, когато неговата собствена магия срещна чуждата и я отрази обратно. Почувства отново как пръстите на Кару пърхащо опипват белега, когато й го показа; помнеше допира на дланта й върху гърдите си, точно над сърцето -тогава никаква магия не запигця във вените му, нямаше прималяване, само усещането, което причиняваше самото й докосване.
Сега виждаше с периферното си зрение как тя неуспешно се опитва да стане невидима и как се бори с онова нещо Разгут. Искаше му се да се втурне към нея, да размаже това подпухнало пурпурно лице и да я освободи, дори ако за това се наложи да изтръгне тази мерзка жилава ръка.
Искаше му се да притисне това създание в ъгъла и да го обстреля със залп от въпроси. Паднал. Какво означава това? Навремето имаше шанс да го попита, но не го оцени, а и сега нито му беше времето, нито мястото. Знаеше, че Кару и сама може да се справи с тази твар.
Загцото пред него стоеше истинският му противник.
- Не и днес - каза Акива на Яил. Първите думи, които произнесе, откакто беше влязъл в тази зала. - Днес никой няма да умре.
Смехът на Яил беше отблъскващ както обикновено.
- Огледай се, племеннико. Какво друго може да те е водило, когато си се промъкнал по среднощ в спалнята ми? - При тези думи Яил за първи път отклони вниманието си от Акива, за да огледа бегло Кару, и в очите му проблесна одобрителна искра. - Не съм очаквал, че може да е много по-приятно от няколкото възможни обяснения... - Той помълча. Ухили се. - Не подозирах, че ще надхвърли дори собствените ми очаквания.
Той очевидно се забавляваше. И за него това беше като ехо от случилото се в Кулата на завоевателя; точно това му попречи да съзре съдбоносната разлика: Акива не се гърчеше под светкавиците на чуждата магия.
- Така е - отбеляза Акива. - Макар да се съмнявам, че точно това си очаквал.
- Какво? - Присмех. Ръка върху сърцето. - Мигар не си дошъл да ме убиеш?
Изрече го като някаква сполучлива шега. Че защо иначе ще идват? Отговорът на Акива прозвуча меко.
- Не. Не за това дойдохме. Тук сме да те помолим да си вървиш. Замини си така, както пристигна - без кръвопролитие и без да вземеш нищо от този свят, за да го отнесеш в Ерец. Върни се у дома. Всички вие. Това е.
- О, това ли било всичко?! Не думай! - Нов смях, пръскане на слюнка. - Да не ми заповядваш?
- Това беше молба. Но съм готов и да заповядвам.
Очите на Яил се присвиха. Акива видя как присмехът в тях първо се превръща в недоумение, а после и в подозрителност. Дали вече не усещаше, че нещо не е както трябва?
- Разчитай на това, копеле! - Яил се силеше да запази присмехулния си тон. Искаше всичко да прозвучи като на шега, но гласа му го издаде и когато очите му взеха да се въртят, сякаш са окачени на ос, Акива разбра, че той на свой ред си прави сметка и опитва сам себе си да увери, че силата е на негова страна. - Вие сте само двама срещу четиридесет - каза. Двама. Изобщо не броеше Кару. Но Акива нямаше намерение да го поправя. Това не беше единствената грешка на чичо му, а най-очевидната. - Колкото и да сте силни, колкото и да сте изкусни, в края на краищата численото превъзходство си казва думата.
- Бройката има значение - призна Акива, спомняйки си сенките, прогонени от огъня на многобройни криле и сгъстения мрак преди засадата в Аделфите. - Но понякога други неща обръщат хода на събитията.
Не изчака Яил да попита какви са тия други неща. Само глупак би задал този въпрос -защото какъв би бил отговорът, освен демонстрация на подобен обрат, - а Яил не беше глупак. И още преди чудовищният император да е заповядал на войниците си първи да нападнат, Акива проговори.
- Мигар си мислеше, че отново ще допусна да ме изненадаш?