Но не получиха дребен знак.
Така да се каже... знакът изобщо не беше дребен.
Ни най-малко.
Думата, която произнесе Акива, беше Хаксая и дори Яил да нямаше представа какво значи тя, даже да не знаеше, че е име, ефектът й беше повече от видим.
Една секунда.
Както зад гърба му имаше само празно пространство, така изведнъж въздухът стана плътен и доби форма - съчетание от рунтава козина и зъби, - която се движеше. В мига, в който я зърна, тя го атакува. Двете половини на една и съща секунда. Нещо бързо го издърпа назад.
Две секунди.
Сега всичките му войници бяха пред него. Не им оставаше нищо друго, освен да извият вратове и да погледнат назад, а той усети стомана, опряна о плътта му, и ахна; докато доминионците се озъртаха насам-натам, той вече беше повален на колене до вратата с острие, впито в гърлото, а нападателят му стоеше отзад, недосегаем за тях.
Раздаде се жално мяукане. То напълно отговаряше на хаоса в главата на Яил, но не излизаше от неговите уста. Не би дръзнал да вика, не и когато острието е опряно в гърлото му. Пищеше Падналия, който все още се гърчеше на леглото, борейки се с момичето.
Три секунди.
Острието се дръпна. Яил реши, че гърлото му вече е прерязано и взе да се тресе от паника, но въпреки всичко все още можеше да диша. Усети парене - оказа се само порязан.
- Много съжалявам - дочу глас, женски шепот край ухото му. Острието беше като на бръснач, а тя никак не внимаваше с него. Ново парване, ново порязване и смях иззад рамото му. Гърлен, весел.
Войниците имаха време колкото да извият вратове и да се втренчат в него. Разстоянието между секундите беше наситено с техния потрес и крясъците на Разгут.
- Не не не! - Гласът на падналото създание беше ожесточен и пропит от ярост. - Избийте ги! - беснееше то. - Избийте ги!
Сякаш подчинявайки се на неговата заповед, един от войниците тръгна към Яил, вдигайки меча си срещу химерата, която го държеше. Хватката й около Яил стана още по-здрава. Ноктите й се впиха в плътта му през дрехите, а острието потъна още малко навътре.
- Спрете! - изкрещя Яил. Към нея, към своите войници. Никак не му се хареса, че гласът му прозвуча като скимтене. - Останете на място! - Опитваше се да измисли какво да прави - пет секунди, - но всичките му войници бяха отпред като защитна стена и никой - отзад. Издърпвайки го към вратата, неговата нападателка си беше подсигурила гърба - зад нея имаше само празна стая, - а отпред тялото му й служеше за защита. Сега беше недосегаема, и то по вина на Яил, защото беше поискал да се скрие зад гърбовете на войниците си.
- Колко било лесно да се пролее кръв - обади се тя. Гласът й беше животински, гърлен. -Според мен н тя иска да излезе на свобода. Даже собствената ти кръв те презира.
- Хаксая - намеси се Акива предупредително и чак тогава Яил разбра, че това било име. -Заповядано беше без кръвопролитие.
Но вече беше късно за това. Вратът на Яил лепнеше от кръв.
- Той се гърчи в ръцете ми - гласеше отговорът на Хаксая.
Разгут продължаваше да вие. Момичето вече се беше освободило от хватката му и стоеше плътно до копелето - тримата рамо до рамо: човек, серафим и звяр; тримата, за чието нападение беше предупреден, но защо бяха пропуснали четвъртия? Как можа да се случи? Как?!
Когато Акива заговори отново, той вече се обръщаше към Яил - съвсем делнично, сякаш
подхващаше нишката на прекъснат разговор.
- Други обстоятелства - каза, а гласът му - непоносимо уравновесен и самоуверен. Други обстоятелства могат да обърнат хода на събитията, беше казал само миг преди това. - Като това да заложиш всичко на един-единствен живот, който е над останалите. На своя собствен например. Ако само бройката е от значение, значи все още може да победиш. Не лично ти. Ти ще умреш. На теб е съдено пръв да умреш, но твоите хора може да удържат крайната победа, стига да решат, че не е важно дали ти ще оцелееш. - Той замълча и обходи воините с поглед, сякаш бяха същества със собствена воля и право на избор, а не обикновени войници. - Така ли да бъде?
Кого питаше - него, или тях? Мисълта, че те биха могли да отговорят, че те биха могли да предопределят неговата съдба, ужаси Яил.
- Не. - Осъзна, че трескаво е изплюл думата, преди някой от доминионците да успее да отговори.
- Значи ти искаш да живееш - уточни Акива.
Да, той искаше да живее. Но Яил не вярваше, че неговият враг ще му го позволи.
- Не ме разигравай, Бич за зверовете. Какво всъщност искаш?
- Първо - каза Акива, - искам твоите войници да сложат оръжие.
*