На Кару вече й се гадеше от мъркащото хнхикане на Разгут и потната му длан около китката й, затова щом Акива произнесе името на Хаксая, тя заби с все сила лакът в очната ябълка на създанието и силно го завъртя. След това, възползвайки се от неговото стъписване, понечи да се освободи. Но никак не й беше лесно да го направи. Макар хлъзгава от потта, хватката му беше желязна като нокти на хищна птица и когато опря крак о рамката на леглото, дърпайки се с все сила, кожата на освободената й ръка остана надрана н кървягца. Въпреки това се избави.
Разгут се хвана за раненото око, продължавайки да пищи - „Не не не!“ - а другото му око зяпаше изблещено и се въртеше злобно на всички страни, докато Кару отстъпваше назад и вадеше сърповидните остриета, заставайки плътно до Акива. Тя от едната му страна, Вирко - от другата, наблюдавайки как Хаксая обуздава чудовището Яил.
Хаксая, отново жива и - благодарение на зъбите, отмъкнати от Museo Civico di Zoologia -отново в истинския си образ на лисица, гъвкава и много бърза.
Тя не беше част от плана. Поне не от самото му отначало. В пещерите, когато идеята най-напред се оформи в съзнанието на Кару, трупът на Хаксая - по-точно трупът на Тен, обитаван доскоро от душата на Хаксая - й послужи като отправна точка, но Кару в никакъв случай нямаше намерение да я включва в осъществяването на плана. Тогава тя съхрани душата на този воин с мисълта по-късно да решава как да постъпи с нея. Кадилницата беше малка, затова я закачи на колана си, а след това забрави да я сложи при останалите, преди да напуснат пещерите. Щастлива случайност? Съдба? Кой знае.
Та ето как по-рано същата вечер, след като усети неспокойствието на Естер, Кару реши да даде шанс за изкупление на лисичоподобната химера.
Надяваха се да не им потрябва воин в сянка. Дори докато се промъкваха през прозореца, а лунната светлина беше пресечена от четири, не от три сенки, продължаваха да разчитат, че планът ще бъде осъществен в най-простия си вариант. Не стана така обаче.
Но и те не бяха толкова глупави, че да дойдат неподготвени.
Може ли да й имаме доверие, питаха се тримата преди това. Но тъй като Хаксая беше единствената душа на разположение, тя се оказа и единственият кандидат за тая работа.
„Онова беше лично“, повтори Акива думите на Лираз. Битката при Савват и онова, което Лираз беше сторила тогава, за да заслужи такова жестоко отмъщение. Но ставаше ли дума за Хаксая, и тримата бяха на едно мнение - че ще оцени колко съдбоносна е сегашната мисия и ще изиграе своята роля в нея. И, както изглежда, досега всичко - с изключение на пренебрегната забрана за кръвопролитие - вървеше според плана. Яил беше пребледнял и облещен, а гласът му трепереше, когато заповяда на войниците си да сложат оръжие.
- Отстъпете - нареди им Акива и те се подчиниха, отдръпвайки се предпазливо към стените на залата. В момента беше трудно да бъдат приемани като отделни личности, със собствен разум и душа. Кару се насили да ги огледа един по един, опитвайки да ги види като едни бъдещи обитатели на техния общ свят, доскоро превърнати умишлено и с дълго обучение в това, което са в момента, и които - защо не, след като се беше получило при Акива и Лираз - биха могли да се отучат от наученото и да забравят стореното.
Но не забеляза такава надежда у тях. Поне не още. Обаче продължаваше да се надява.
Не и за Яил. Той нямаше място в бъдещето, което сега ковяха. Акива тръгна към него. Кару, извадила остриетата, пазеше дясната му страна, а Вирко - лявата. Почти бяха приключили тук.
- Чуйте ме всички - обърна се Акива към войниците. - Епохата на войни приключи. Онези, които се завърнат и не проливат повече кръв, ги чака помилване. - Говореше така, сякаш има властта да изпълни подобно обещание, но заслушана в думите му, макар да си даваше сметка за мрачната несигурност, която ги очаква, Кару му повярва. А Доминионът? Това не можеше да каже. Те бяха обучени да мълчат като неми, а ножът на Хаксая пречеше на Яил да говори, затова единствен Разгут можеше да отвърне.
- Епохата на войни? - повтори той. Сега седеше на ръба на леглото, а единият от безполезните му крака се клатушкаше увиснал - осакатено подобие на крайник. Окото, в което Кару заби лакътя си, беше отекло и затворено, но другото бе все така абсурдно изящно, почти красиво. През него обаче надничаше лудостта. Толкова черна. - Че кой си ти, та да сложиш край на тази епоха?! - изръмжа създанието. - Мигар ти си избраният сред всички останали?! Коленичил ли си пред маговете и разкривал ли си своята анима пред острите им пръсти? Ти давил ли си звездите като пеленачета в леген? Аз сложих край на Първата епоха и аз ще приключа и втората.