При тези думи той измъкна кинжал, който никой не беше забелязал, и го запрати към Акива. Никой не помръдна. Не и навреме.
Нито Кару, чиято ръка се стрелна твърде късно - макар че можеше да хване кинжала във въздуха или поне да го отклони, - когато той вече беше минал покрай нея.
Нито Вирко, който стоеше от другата страна на Акива.
Нито Акива. Той дори не трепна.
Попадението на Разгут беше точно.
Острието. Кару го видя с периферното си зрение. Както ръката й не хвана кинжала, така и главата й не успя да се обърне достатъчно бързо, за да види как той влиза в сърцето на Акива. Същото сърце, о което тя беше опирала дланта и бузата си, но не и собственото си сърце, не и гърдите си, нито пък устните си в неговите, или живота си в неговия, не още. Сърцето, което изтласкваше кръвта му и което беше нейната друга половина. Съзря го само с ъгълчето на окото си и това й беше достатъчно. Тя видя.
Как острието пронизва сърцето на Акива.
63. На върха на кинжала
Лед и свършек. Внезапно омръзване, невъзможно. Немислимо. Истина.
Цялото ти същество може да се превърне в писък. На върха на хвърлен кинжал, толкова бързо. Така стана и с Кару. В този миг тя не беше плът и кръв, а само струя въздух, събрала се в един писък, който можеше да няма край.
64. Убеждаване
Един ангел лежеше умиращ в мъглата. Някога, много отдавна.
И дяволът трябваше да го довърши без дори да се замисли.
Но тя не го направи. Ами ако го беше извършила? Кару стотици пъти го беше премисляла ту така, ту инак. В миговете на най-черна скръб в казбата даже съжали, че не го е направила, защото тогава пред очите й беше единствено смъртта, родена от нейната милост.
Ако в онзи ден беше убила Акива, или просто го беше оставила да умре, войната щеше да продължава. Още хиляда години? най-вероятно. Но тя не го направи и това не продължи. „Епохата на войни свърши“, току-що беше казал Акива и въпреки че Кару видя какво стана после - никакъв шанс да е станала грешка - и макар цялото й същество да се бе превърнало в писък, сърцето й отказваше да се предаде. Епохата на войни беше приключила и Акива нямаше да умре напразно.
Острието прониза сърцето му.
Но писъкът на Кару така и не излезе на бял свят. Вместо него друг писък разцепи въздуха, но преди това: звук. Частица от секундата, след като кинжалът потъна в гърдите на Акива, се чу... тъп удар. Това не беше звукът от съприкосновение с плът. Главата на Кару се завъртя напълно и погледът й описа неистова парабола, обхващайки картината пред нея.
Там стоеше Акива, невредим.
Никакво залитане, никаква кръв, никакъв кинжал, който да стърчи от гърдите му. Обезумяла, Кару примигна; не само тя не вярваше на очите си, макар едва ли друг да беше почувствал същото отчаяние като нейното преди миг, нито пък нейната радост сега, когато видя острието забито в стената зад Акива. Никой друг като нея не би могъл да усети така проникновено омаята от станалото чудо, когато истината се разбра, макар че мнозина в залата доловиха полъха на магията.
Хаксая първа проговори.
- Невидим за смъртта - промърмори тя, защото нямаше съмнение какво беше станало току-що. Нито Акива беше помръднал, нито траекторията на кинжала се беше променила.
Острието беше преминало през него.
В този момент той беше впил поглед в Кару и тя видя в очите му някакво стъписване, гледаше почти като обсебен. Искаше й се да попита той ли беше направил това? Сигурно беше той. Никой, дори той самият, не знаеше докъде се простират неговите способности.
Разгут се беше повалил върху леглото и виеше, блъскайки с юмруци по челото си. С два скока Кару се озова до него, смъкна го на пода и прерови завивките за други оръжия. Падналият сякаш дори не я забеляза.
Доминионците бяха застанали нащрек и личеше, че и те са поразени от случилото се с Акива чудо; Кару прецени, че поне за момента не трябва да се безпокои за евентуално нападение от тяхна страна. Въпреки това нямаше намерение да се отпуска. Само преди миг с крайчеца на окото си видя как животът на Акива виси на косъм. Ето защо искаше колкото може по-бързо да напуснат това място, но първо трябваше да убедят Яил. Връщаха се към нейния план в най-простия му вид.
Най-после стигнаха и до това.
Акива отново се обърна към чичо си. Яил стоеше притихнал, лицето му беше изпито и бледо, а ужасяващата му уста - разкривена. Пред лицето на такава необяснима мощ беше загубил кураж да ехидничи.