65. Избрани
Той беше един от дванайсетте избрани в Отдавнашното и цялата слава беше негова.
*
Тя беше една от дванайсетте избрани. О, слава.
*
Откроиха се сред хилядите, придошли от всички краища на владенията, млади и преливащи от надежда, изпълнени с гордост, обзети от мечти. Красиви бяха до един и силни и с всякакъв цвят на кожата, от най-бледния седеф до най-черния кехлибар, а също червено и кремаво и кафяво, дори - от Уско Ремарот, където е винаги здрач - синьо. Такива бяха серафимите тогава: най-богатото разнообразие на света, като скъпоценни накити, разстлани върху гоблен. Някои пристигнаха в одежди от пера, други - облечени в коприна; някои - в тъмен метал, а други - в кожи и бяха украсени със злато или татуировки, а косите им бяха на плитки или на къдри, златисти, черни, зелени или остригани почти до кожа с формата на пламък.
Разгут не се открояваше сред тълпата - нито по облеклото, което беше изискано, но семпло; нито по цвета на кожата, която никога до този ден не му се беше струвала белезникава. Тя беше кремава със средно тъмен нюанс, а очите и косата му - кафяви. По онова време беше красавец, но и всички останали бяха такива, макар да нямаше по-стъписвагца красота от тази на Елизаел.
Тя идваше от Чавасери, където обитаваха най-тъмнокожите племена на серафимите. Кожа, черна като гарваново крило в сянката на пълно слънчево затъмнение, а косата беше перушинесто пухкава и бледорозова като изгрев, разпиляна в светла пелерина върху тъмните й рамене. По една бяла черта, боядисана на всяка буза, и по една точка над очите, а очите й: те бяха кафяви, не черни и по-светли от тялото й, изумителни. Ами бялото им. Нямаше сняг, по-чист от бялото на очите на Елизаел.
Всяко племе беше проводило най-доброто. Всички без едно. Един нюанс липсваше сред множеството: в това сборище на най-сияйната младост от цял свят липсваха огнени очи. Стелианите се възпротивиха на този избор и всичко онова, което символизираше той, но никого не го беше грижа за тях. Не и по онова време. В този ден те бяха забравени, пренебрегнати. Дори отбягвани.
По-късно това щеше да се промени.
О, звездни богове, как само щеше да се промени.
Само маговете знаеха какво точно търсят, но не казваха на никого. Те пресяваха и този избор беше пълна загадка, но от ден на ден кандидатите ставаха все по-малко - надежда, гордост и мечти, пратени обратно, откъдето са дошли, лишени от слава - и малцина продължаваха напред. Ден след ден се въздигаха все повече, докато други се проваляха, а накрая останаха само дванадесет пред събраните маговете и маговете най-сетне се усмихнаха.
В този ден дванайсетте казаха сбогом на живота, който познаваха досега, и станаха Феери, само и единствено. Разделиха ги на две по шестима, две групи за две различни пътувания. После постъпиха на обучение, за да са готови за онова, което ги чака, а след обучението вече не бяха същите, каквито пристигнаха. С тях... бяха сторили нещо. Променили бяха тяхната анима -тяхното нетелесно аз, тяхната истинска и цялостна същност, на която телата са само икони, окачени в пространството. Маговете изискваха все повече и дълбаеха все по-навътре и от Феерите сътвориха нещо съвсем ново. Така и трябваше, за да са годни за мисията, която също беше съвсем нова, но в същото време и грандиозна.
Феерите бяха избрани да станат първопроходците, носителите на светлината сред своите народи; предстоеше им да пребродят всички слоеве на Континуума, който представляваше великото Цяло. Маг-регентът в Колегията по космология им го обясни така:
„Вселените лежат една върху друга като страниците на някоя книга. Но в Континуума всяка страница е незавършена и книгата няма край.“ Ще рече, че всяка „страница“ продължава безкрай в равнината на своето съществуване. Никой не може да се надява да стигне някога края на вселената. Те не хранеха такива надежди. Първопроходецът щеше да лети вечно през равнината, без да се натъкне на нещо, което да му препречи пътя. Да, там щеше да има планети и звезди, светове и вакуум до безкрай и безкрайна поредица, но без каквито и да било граници. Нищо, което да се прекоси.
Важното беше да се премине. Не по протежение на равнината, а навътре в нея. Също като писецът на перодръжка, който пробива горния лист и оставя следа върху този под него. Маговете знаеха как може да стане това благодарение на хилядолетни проучвания; такава щеше да е работата на Феерите: да пробият горния слой и да оставят своята следа и следата от расата си върху всеки нов свят, в който попаднат.