Първата Шесторка в една посока, втората - в противоположната. От тук нататък разстоянието между тях само щеше да се увеличава - докато не достигне най-великата дистанция, нищо по-малко от това, в сравнение с всяко друго разстояние между членовете на тяхната или на друга раса. Това щеше да се превърне в кулминация на завоеванията на един много, много стар свят: да се състави пълна карта на великото Цяло и Континуума да се съшие в едно с помощта на тяхната светлина. За да се отворят вратите и да се премине, и да се върви от вселена към вселена към вселена. За да бъдат опознати тези вселени и чрез това познание по някакъв начин те да бъдат присвоени.
Членовете на всяка Шесторка гцяха да бъдат всичко един за друг - спътници и семейство, бранители и приятели, любовници също. В добавка към основната мисия им беше вменено да създадат и потомци на своето познание. Подбрани бяха по трима, три жени и трима мъже, и така маговете формулираха задачата им: не да народят „деца“, а да създадат „потомци на своето познание“.
Те трябваше да положат началото на ново племе, на нещо повече от онова, което бяха техните народи досега. Елизаел и Разгут бяха в една и съща Шесторка, заедно с Яот и Двира, Клеос и Ариет, и посоката им беше указана. Още една нощ на сияйна светлина, за да привлекат погледите на звездните богове върху себе си. За прослава на всички серафими им беше възложено това велико дело; полет на криле, който никога нямаше да бъде забравен; заминаване, славата на което щеше да се носи през времето, а после един ден, така невъобразим, толкова далечен напред в бъдещето, те или пък техните потомци гцяха да се завърнат у дома. В Мелиз.
Мелиз, първият и последният, вечният. Родният свят на серафимите.
Те гцяха да бъдат помнени за вечни времена. Почитани. Героите на своя народ, отварящите
врати, светлината в мрака. Всичко щеше да е само слава.
О, проклятие. О, страдание. Смях, който разяжда като остри челюсти. Не това се случи. Не и не и не и не за вечни времена.
Случи се Потопът.
*
Това беше сън, ясно и просто и ужасяващо.
Наблюдавай небето.
Ще се случили?
Не е възможно. Не бива.
Но стана.
Не всеки пласт от Континуума беше предопределен да бъде отгърнат и не всеки от световете в това безкрайно наслояване приемаше гостоприемно светлината, както разбраха Феерите за тяхно огромно отчаяние.
Там имаше неописуем мрак и чудовища, огромни като светове, които се носеха из него.
И те ги пуснаха да влязат. Те - Разгут и Елизаел, Яот и Двира, Клеос и Ариет. Без да са го искали. Не стана по тяхна вина.
Освен дето, естествено, беше точно по тяхна вина. Те отвориха портала. Най-далечният от всички.
Но как биха могли да знаят?
Стелианите ги предупреждаваха.
Но откъде да знаят, че трябва да слушат стелианите? Нали бяха заслепени от това, че са избрани, о, слава.
О, страдание.
Пък и колко други портали отвориха преди това? И колко светове „съшиха заедно чрез своята светлина“? Колко много незащитени портали отвориха пред зверовете, след което им обръщаха гръб и си тръгваха, отново и отново. В паническото си и отчаяно връщане към Мелиз запечатаха порталите. Запечатваха всеки портал, през който преминаваха, а после се обръщаха и виждаха как зверовете отново го разпарят и прииждат на талази. Не успяха да ги удържат. Не ги бяха обучили как да го правят и така, свят подир свят, страница по страница от тази книга, която беше великото Цяло: мрак. Унищожение.
Нищо по-страшно не е било причинявано, неволно или умишлено, от самото начало на времето, във всички светове и вината за това беше тяхна.
Накрая не остана нито един свят между Потопа и Мелиз. Мелиз първият и последният, вечният. Феерите се завърнаха у дома и зверовете идваха след тях.
И погълнаха всичко.
66. Много повече от спасена
Елиза се събуди от един сън, за да установи, че продължава да сънува. Явно беше пропаднала много надълбоко, даваше си сметка за това, и, изглежда трябваше да премине през пластовете на съня, сякаш излиза от самите недра на земята - в някой от ония открити рудници, които са самото въплъщение на ада, - а всеки следващ пласт я приближава към събуждането.
Това обаче трябваше да е сън - не за друго, а защото противоречеше на действителността.