- И ти си едно от тези деца - обади се Мик.
- Нещо такова, с много пра-пра.
- Значи по рождение знаеш маршрутите - каза той. - И спомените.
Елиза кимна. Тъкмо настоятелността на Мик наведе Зузана на мисълта, че в тия приказки има нещо повече от приятно прекарване на времето. Маршрути, спомени.
Маршрути. Спомени.
- Тук има много информация - каза Елиза и потупа чело с върха на пръста си. - Още не съм я обработила. Палата ми семейна история е белязана от лудостта. Сигурно защото това е твърде голямо, за да може да го проумее човешкото съзнание. Получава се нещо като претоварен сървър. Той просто се срива. Аз се сринах. Вие ме възстановихте. Никога няма да мога да ви се отблагодаря.
Елиза нацупи замислено устни.
- Всъщност зависи. Разбирате ли какво казвам? - Очите й блеснаха палаво.
Зузана обви хлабаво пръсти около гърлото на Елиза и се престори, че я души.
-Казвай!
- Знам друг портал - каза Елиза. - Пфу.
70. Никакво бяло повече
Размахът на крилете на Яил беше накъсан от ярост и за полета му през Ерец можеше да се каже всичко, но не и че е гладък. Той на практика мина като хала през портала с надеждата да му види сметката - изобщо на нещо да види сметката. Акива. Точно така. Искаше да види копелето надупчено от стрели като чучелото за упражнения на стрелците в тренировъчния лагер, но и провесено на бесилката при Западния път на разположение на всички, дошли да го зяпат.
Огледа се притеснено. Мамка му, това копеле можеше да е съвсем наблизо точно в този момент. Дали онзи го беше изпреварил през портала? Или пък ще му се яви в гръб? По силата на тяхното споразумение щом Яил минеше през портала обратно в Ерец, Акива имаше правото да го убие по какъвто начин поиска, освен като подпали гноясалия отпечатък от дланта си върху гърдите на Яил. Но и така възможностите не бяха никак малко.
Яил обаче разполагаше с не по-малко възможности. Дори с повече, защото не се водеше от принципите на честта, което доста скъсяваше списъка с начини как да убиеш врага си.
Все пак не му беше убягнало, че неговото оцеляване се дължи единствено на чувството за чест у врага; това обаче по никакъв начин не го задължаваше да играе по същите правила. Точно обратното - за него беше жизненоважно пръв да пролее кръв. Място нямаше да си намери, докато копелето не пукне.
Веднъж минал през портала, Яил не се заседя да надзирава досадното прореждане на армията си от по двама-трима, а полетя право към лагера, придружен от фаланга охранители и кръжащи наоколо стрелци в случай, че Акива се появи.
Пейзажът тук много напомняше онзи, който току-що бяха напуснали: сивокафяви планини, нищо друго. Лагерът беше в подножието, на около половин час път. В полето с полегнала от ветровете трева бяха вдигнати редици с палатки, подредени в груб квадрат, а на всеки ъгъл имаше стражева кули със стрелец в случай на нападение по въздуха. Предпазните мерки бяха чиста формалност, защото тук горе нямаше от кого да се отбраняват. По-голямата част от войската на Яил беше разположена на юг и на изток, за да преследва бунтовниците.
Каква ли я бяха свършили досега? Скоро щеше да разбере.
Даже по-скоро, отколкото очакваше.
Лагерът едва се беше появил, когато забеляза какво го очаква върху оградата от колове.
*
Кару също го видя, макар и от доста по-голямо разстояние, и не успя да сподави ахването си. Върху оградата, развявано от вятъра, беше опънато знаме, някога бяло, но сега пропито с кръв и зацапано от пепел. Позна го от пръв поглед. Девизът върху него се виждаше ясно, макар вълчата глава върху герба в центъра да беше... скрита. Победа и мъст, гласеше той, изписан на езика на химерите. Това беше гонфалонът^ на Белия вълк - не копието, което беше развял над казбата, а оригиналът, явно плячкосан след падането на Лораменди.
Не гонфалонът обаче накара Кару да ахне. Ако беше само той, това можеше да се изтълкува като знак, че Белия вълк е превзел лагера. Но онова, което висеше пред него и закриваше вълчата
глава върху герба, разсейваше всяко съмнение.
Кару си мислеше, че донякъде е успяла да овладее надеждите си. Вярваше, че прелитайки обратно през небесната цепнатина, ще е подготвена за възможността - твърде вероятна - да я посрещнат лоши вести.