- Зная. - Гласът на Лираз беше станал дрезгав.
Двете не проговориха повече, докато не прерязаха въжетата и не положиха тялото на земята. Смъкнаха и гонфалона. Тези две думи - победа и мъст - вече принадлежаха на друго време. Кару покри тялото със знамето - саван, който прикриваше поруганието на една насилническа и мъчителна смърт.
- Ще го изгориш ли? - попита. Говореше за тялото, не за него, защото то беше само това. Празна черупка, подобна на раковина, изоставена на брега.
Лираз кимна и коленичи, притискайки длан о широките мъртви гърди. Около ръката й взеха да се вият струйки дим и...
- Почакай - спря я Кару, припомняйки си нещо. После също коленичи, но от другата страна, и посегна да бръкне в джоба на генерала. Измъкна от там малък предмет с дължината на кутрето й. Черен и гладък, заострен в единия край. - Това е част от неговото истинско тяло - каза и го подаде на Лираз. Връхчето на един от роговете му. - Само това остана.
А после той изгоря. Пламъците се вдигнаха високо - чисти, ослепителни и неестествено буйни, оставяйки след себе си само пепел, която вятърът разнесе още преди огънят да е загаснал напълно.
Едва тогава Кару си даде сметка, че над лагера се е възцарила непривична тишина, обърна се към портата и видя там скупчените войници с Акива начело. До него стоеше Хаксая. Гледаше към Лираз, а Лираз отвърна на погледа й и между тях вече нямаше омраза.
- Елате - каза Акива на войниците и ги прибра в лагера, а Кару и Лираз пак останаха само двете. Никакъв труп помежду им. Нито дори пепел.
Кару се поколеба. Мъчеше я един въпрос, който отчаяно искаше да зададе, но се бореше с желанието.
- Не го видях как загина - проговори Лираз. После стисна връхчето от рог в юмрука си и го притисна силно към гърдите.
Кару не наруши последвалото мълчание, оставайки напълно неподвижна, загцото усещаше, че то наближава: онова, което толкова копнееше да разбере.
- Като се върнах от портала, навсякъде цареше хаос. Забелязах го още от пръв поглед, но нямаше как да стигна до него, а когато погледнах отново, вече беше изчезнал. След... - Изглежда се затрудни, после хвърли бегъл поглед към Кару и добави простичко: - Не зная как се случи. Как изобщо победихме. Няма обяснение за това. Видях как войниците просто се провалят от горе, без да има стрели или да са ранени, без да има някой наблизо, който да го причини. Останалите се разбягаха. Май повечето се разбягаха, а не паднаха в битката. Всъщност не зная. -Тя тръсна глава, сякаш искаше да й се проясни.
Кару вече беше чула почти същата история, първо от Елион, докато докладваше на Акива, а после и от Болейрос. Мистериозна - и невъзможна - победа. Какво ли можеше да означава това?
- Най-накрая открих тялото му. В клисурата беше паднало. В потока. - Отново стрелна Кару с поглед, цялата като на тръни, застанала нащрек. Изглежда я чакаше да каже нещо.
Нима мислеше, че Кару ще я обвинява?
- Не е било по твоя вина - каза Кару.
Каквото и да беше чакала да чуе Лираз, явно не е било това. Тя изпухтя нетърпеливо.
- Водата - продължи после. - Дали е възможно водата... течащата вода да... ускори... изличаването?
Кару се втренчи в Лираз, докато нейните думи попиваха в съзнанието й. Изведнъж съвсем замря. Сякаш замръзна между две вдишвания. Точно това не беше посмяла да попита. Мигар тя искаше да каже...? Сега Кару съвсем ясно си припомни опустошения вид на Лираз, когато се наложи да й каже - колкото се може по-меко, предвид обстоятелствата, - че душата на брат й е загубена навеки. И че всуе е мъкнала тялото му през небесата на два свята и как, докато е бързала да го донесе при възкресите ля, неволно е позволила на душата му да отлети.
Но тя едва ли беше докарала тялото на Тиаго чак дотук по същата причина.
Погледът на Кару се стрелна към мястото, където доскоро висеше трупът, което не остана незабелязано за Лираз.
- Мигар си мислеше, че не съм си взела поука?! - попита недоумяващо ангелът.
При тези думи Кару почти дръзна отново да се надява.
- Направи ли го? - попита с изтъняло гласче.
Научи ли как се прави?
Прибра ли душата на Зири?
Мили богове и звезден прах, направи ли го?!
Лираз започна цялата да се тресе.
- Не зная - каза. - Не зная.
Гласът й се прекърши и тя изневиделица се разплака. После взе да рови под колана си и накрая с разтреперани ръце подаде нещо на Кару. Оказа се войнишката й манерка.
- Не е кадилница, но поне може да се затвори. Не носех тамян, а и нямаше как да намеря точно тогава, но реших, че ще е по-лошо, ако се забавя. Не разбрах обаче дали нещо стана. Нищо не почувствах, нито пък видях, затова се боя... Страхувам се, че вече си е отишъл. - Думите и взеха да се застъпват една друга, прекъсвани от паузи напрегнато мълчание, а в очите и надеждата и недоверието водеха неравна битка. - Аз... аз запях - прошушна. - Ако това изобщо може да е от полза. - В този момент Кару усети как сърцето й се къса на парчета. Лираз, най-свирепият воин сред извънбрачните, беше коленичила в ледения поток, за да примами с песен душата на една химера в манерката си, защото не е знаела какво друго да направи.