Пеенето не би променило нищо, но тя нямаше намерение да го каже на Лираз. Ако сега душата на Зири се намираше в тази манерка, Кару с радост би научила песента, която е пяла Лираз, и щеше да я превърне за вечни времена в част от ритуала по възкресяването, само и само жената ангел никога да не си помисли, че е постъпила като глупачка.
Пък и кой може да знае, помисли си Кару, посягайки към манерката. Кой всъщност би могъл да знае? Защото съм дяволски сигурна, че аз не зная.
Нейните ръце също се разтрепериха, докато отвинтваше капачката. Опита се да ги успокои, стискайки гърлото на металната бутилка, което трябваше да е студено от планинския въздух, но се оказа топло от досега с тялото на Лираз.
После съвсем внимателно, доколкото позволяваха треперещите й пръсти, махна капачката.
Напрегна се цялата, заслушана с всичките си сетива. Търсеща, надяваща се. То беше все едно се накланя напред и вдишва дълбоко, но без да се накланя напред и без да вдишва дълбоко. Някаква непознаваема част от нея се наведе напред, разтвори се, докосна. Какво беше казал Акива? Система от енергии, много по-богата от ума и много по-пълна от душата. Тя посегна с всичко това, каквото и да беше то, и се почувства...
... у дома.
Такова беше усещането. За нейния дом и за Зири. Който сега може би беше дом за всички тях. Тя с радост би го споделила. Можеха да се превърнат в голямо диво племе, да станат едно цяло, да се съберат всички, ангели и дяволи, в мир и любов, или пък да спорят, да се сражават в приятелски схватки, да се учат на цигулка от Мик, или пък да обучават своите деца от смесена раса да летят с криле, които не са нито съвсем кирински, нито съвсем серафимски, а нещо като пересто-прилепови огнени криле. А може да бъде като при наследяването цвета на очите: ще са или като на единия, или като на другия родител. Нима се беше размечтала за бебета?! Кару се смееше и кимаше бясно с глава; Лираз хлипаше и се смееше и двете се хвърлиха една към друга, а манерката лежеше помежду им със здраво завинтена безценна капачка и тяхното облекчение беше като споделена родина, защото със сетивата си Кару долови въздушна струя от размаха на крилете на буревестник, блуждаещите високопланински ветрове на Аделфите; красивата, жалейна и вечна песен на вятърните флейти, които изпълваха техните пещери с музика, но и още нещо: някаква нотка, която не си спомняше отпреди. То беше огън, държан в шепи, и тя се досещаше какво може да значи това.
Лираз може и да беше хванала душата на Зири като пеперуда в бутилка, но това беше чиста формалност. Защото тази душа вече е била нейна.
А ако се съди по състоянието на Лираз, както хлипаше през смях в прегръдките на Кару, и нейната вече му принадлежеше.
74. Глава първа
И така. Яил беше детрониран, а порталите - запечатани, без преди това през тях да е пренесено оръжие, което би могло да причини нови опустошения. Доминионът беше победен, отстъпвайки място на Втори легион, или така наречените редови войски, като доминираща сила в страната. Втори легион по традиция беше най-многочислената армия и винаги по средата между елитния Доминион и копелетата от извънбрачните и ако войниците му трябваше да избират - в каквото положение, досега немислимо, се озоваха, - те биха застанали на страната на копелетата. Така и направиха, ръководени от командир на име Ормерод, когото Акива познаваше и уважаваше, като с това на практика анулираха издадената смъртна присъда на извънбрачните и сложиха край на враждата.
Обявяването на края на враждата и действителното му постигане обаче бяха две различни негца; без да се брои напрежението, което открай време съществуваше между отделните части в армията на серафимите, Втори легион беше още далече от мисълта да приеме доскорошните врагове, химерите, като братя по оръжие. На първо време те неохотно дадоха същото обещание, което и извънбрачните бяха направили само преди дни, а Кару можеше само да се надява, че няма да се наложи да бъде проверявано при подобни на предишните обстоятелства. Всички страни положиха клетва да не нападат първи.