- Че как това може да е скучно? - попита Акива развеселен.
- Ето как - отвърна Кару, прочисти си гърлото и подхвана, както си представяше, с деловия тон на историята. - Единадесети януари. Годината на... нийк-нийк. Гарнизонът при Кейп Армазин е разрушен, за да се използва като дърва за огрев от населението. На това място предстои да бъде издигнат нов град. Още няма окончателно решение колко висока да е бъдещата часовникова кула. Градският съвет се събира, спори... - Тя направи пауза за подсилване на напрежението, въртейки яростно очи. - ... и бързо изглажда всички противоречия. Часовниковата кула е надлежно построена. Зеленчуците растат и биват изядени. Населението се наслаждава на множество залези.
Акива се разсмя.
- Това - каза - е съвсем преднамерена липса на въображение. Обзалагам се, че в този твой измислен град се случват какви ли не интересни неща.
- Добре тогава, ти продължи.
- Хубаво. - Той помълча замислен. После заговори, наподобявайки тона на Кару. -Единадесети януари. Годината на нийк-нийк. Гарнизонът при Кейп Армазин е разрушен, за да се използва като дърва за огрев от населението. На това място предстои да бъде издигнат нов град -първият с обитатели от различни раси в историята на Ерец. Химери и серафими живеят едни до други като равни. Някои от тях дори... - Той млъкна насред думата, а когато продължи, вече говореше със своя естествен глас, даже по-нежно и разчувствано от обикновено. - Някои от тях дори живеят заедно.
Живеят заедно. Дали не искаше да каже...?
Да. Точно това искаше да каже. Гледаше Кару право в очите, настоятелно и топло. Тя също си го беше представяла, или поне беше опитвала да си го представи. Живеят заедно. И в съзнанието й то винаги беше съпроводено от безсловесната златиста нереалност на съня.
- Някои - продължи той - се завиват с обща завивка и вдишват аромата на другия в съня си. Сънуват един отдавна изгубен храм в реквиемната горичка и желанията, произнесени там, които... се превръщат в реалност.
Тя помнеше горичката при храма - всяка нощ там, всеки миг, всяко желание. Още усещаше как я притегля той - като прилив. Жаркото му тяло. Тежестта му. Но тези спомени не принадлежаха на това й тяло. Пламна цялата, но не отклони поглед.
- На някои - каза той съвсем тихо - няма да им се наложи още дълго да чакат.
Тя преглътна мъчително, опитвайки да върне гласа си.
- Прав си - проговори най-накрая, почти шепнешком. - Това никак не е скучно.
*
Няма още дълго да чакат. Обаче „не дълго“ пак си беше дълго, макар и сравнително поносимо в по-голямата си част.
Кое беше непоносимо: двете нощи, които прекараха в лагера на доминионците; Елион, Ормерод и останалите от тяхната шайка, включително кентавърът бик Болейрос, заел мястото на Тиаго, ги занимаваха с всякакви планове и кроежи чак до зори, затова Кару, решила по-рано да завлече под някакъв предлог Акива в една от свободните войнишки палатки, така и не успя да изпълни замисъла си.
Поносимо: третата сутрин, когато - най-накрая - напуснаха, защото тръгнаха заедно.
Но и това не мина съвсем гладко. Ормерод настояваше, че Акива ще е по-нужен в столицата - нали градът тепърва трябваше да бъде въведен, деликатно или не чак толкова, в тази нова пост-имперска ера. Акива отвърна, че всичко би минало много по-добре и без истерията, която присъствието му гцяло да предизвика.
- Освен това - допълни той, - имам по-важно задължение.
Тъй като при тези думи чертите му внезапно омекнаха и той погледна Кару, естеството на това „задължение“ можеше лесно да се отгатне.
- Това със сигурност може да почака - възпротиви се Ормерод, невярващ на ушите си.
Кару пламна цялата, досещайки се какво си мислят всички - освен това имаха право да си
го мислят. Ще дойде ли изобщо време за торта? Това, че целуна Акива, не направи очакването по-леко, напротив - още повече възбуди апетита й. Но не за такова задължение говореше Акива. „Нека ти помогна - помоли я той в пещерите, когато Кару му призна каква работа я чака. - Само това искам - да съм до теб, да ти помагам. Ако това продължи вечно, още по-добре, стига да остана завинаги с теб.“
Тогава това им се виждаше толкова далечно, но ето ги сега. Работа за вършене, десятък болка за плащане и торта накрая.
И нека да е колкото се може по-голяма, помоли се мислено тя. Какво, не си ли я бяха заслужили?!
Накрая Лираз реши въпроса, като заяви, че в тези размирни времена химерите и без това се нуждаят от ескорт серафими, защото са още много далече от постигането на трудния мир, а мисията им е съдбоносна. Говореше тихо и равно като по време на военния съвет, ефектът беше същият: щом заговореше Лираз, истината излизаше наяве.