Това е някаква нейна особена сила, мислеше си Кару, докато я гледаше с все по-нарастващо уважение, която жената ангел все още не познава в себе си. А сега, когато тази сила беше на нейна страна, не враг, беше къде-къде по-добре.
Но не само влиянието на Лираз си каза думата; щом серафимите разбраха за каква съдбоносна мисия всъщност става дума, взеха да се надпреварват за доброволци.
Докато оглеждаше лицата им едно по едно, Кару усети нов прилив на надежда за бъдещето на Ерец. И също като преди, когато Лираз й призна как с песен е примамвала душата на Зири в манерката, сърцето й сякаш се пръсна на парчета.
Всеки от извънбрачните в ескорта беше се включил като доброволец, за да отиде в Лораменди и да помага при изравянето на душите.
Те до един бяха воини; всеки си имаше своите спомени, които не му даваха мира, а мнозина - и причина да се срамуват. Никой от тях досега не беше получавал шанс да поправи стореното -като например да изкупи участието си в масовото клане и унищожаването на цял един град. В известен смисъл точно това гцяха да направят сега, изравяйки душите, погребани в катедралата на Бримстоун - на хилядите скрити долу, избрали смъртта в онзи ден с надеждата за прераждане. Това беше надеждата на Бримстоун и на Войнолюбеца: че едно момиче, отгледано като човешко същество, лишено от спомена за истинската си самоличност и без представа за магията, която дреме в него, ще може някак, някой ден да намери път към тях и да ги възкреси.
Но имаше още една, много по-голяма надежда: че ще има един свят, заради който ще си струва тези души да бъдат възкресени.
Сега Кару се връщаше назад към времето, когато сбъдването на всичко това изглеждаше същинска лудост; макар Кару да стоеше насред няколкостотин воини от двете доскоро враждуващи армии, които бяха изиграли своята роля за осъществяването на неосъществимото, сякаш някакъв лъч привлече погледа й към Акива, без когото този ден никога нямаше да го има. Ядецът. Животът на Зири. Кадилницата на Исса. Предложението за съюз. Всичко това. Всяка крачка от пътя, по който той стигна дотук. Но преди това, много преди това имаше една мечта. „Желание за живот“, както веднъж беше казал той. За един различен живот.
Някога, когато Кару още водеше живот на човешко същество и беше художник, от време на време се случваше да нарисува картина, по-съвършена от всичко излизало изпод ръката й до този момент, и това хем я смайваше, хем я плашеше. Станеше ли такова нещо, тя с дни не можеше да откъсне поглед от нея. Постоянно се връщаше към рисунката и даже се будеше по среднощ само за да я погледа с почуда и гордост.
По същия начин се чувстваше и сега, докато гледаше Акива.
Той също беше впил очи в нея и когато погледите им се срещнаха, в тях имаше жажда. Това не беше просто страст или желание, а нещо много по-голямо, което съдържаше както страст и желание, така и още много неща. То беше нещо като жажда и насита едновременно -„желанието“ и „притежанието“ се бяха срещнали и нито едното от тях не успяваше да потуши другото.
Дали заради намесата на Лираз, или пък заради силата на този поглед, но повече никой не си направи труда да продължи спора. Пък и кой изобщо имаше власт да нарежда? Кой би могъл да заповяда на Акива какво да прави? Затова той, естествено, щеше да придружи Кару.
Имало едно време
само мрак.
А в него плували чудовища, огромни като светове.
75. Потребност
Имаше два пъти по двадесет извънбрачни и още толкова химери. Всички останали -обединените сили, които бяха затъмнили небето над Вескал Рейндж - щяха да отлетят на юг, за да се представят в Астре.
- Ще ни трябват кадилници и тамян - каза Амзалаг, който щеше да ръководи разкопките при катедралата на Бримстоун. Той беше загубил цялото си семейство в Лораменди и сега нямаше търпение да започнат. С лопати и търнокопи, палатки и храна се бяха снабдили от лагера на доминионците, но необходимото за по-специалните нужди щяха трудно да си доставят, ето защо - поради тази, а и поради други причини - беше решено първо да отлетят до Киринските пещери, които и без това им бяха почти на път.
Кару жадуваше да види Исса; знаеше, че храната на онези, които оставиха в пещерите, едва ли ще стигне за дълго, а и те - повечето без криле - нямаше как да излязат, за да си я набавят.