Въпреки това отнемаше известно време, докато всеки следващ силует се разтвори в ефира.
Накрая дойде ред и на Вирко.
- Почакай малко! - извика Кару към Зузана, тя я послуша и двете заедно надникнаха през процепа. Емилион и Мик трябваше да са следващите, но Кару не искаше да изпуска от поглед приятелите си. Ето защо кимна на Вълка, който кръжеше наоколо, за да е сигурен, че всички са преминали благополучно, пое за последно дълбока глътка земен въздух и се гмурна.
Усети върху лицето си перушинения допир на оная неизвестна мембрана, която делеше единия свят от другия, и в следващия миг вече беше отвъд.
Намираше се в Ерец.
Нямаше и помен от синьо небе; над главите им се простираше само белота, която преминаваше в бронзовосиво към единствения видим хоризонт; всичко останало беше скрито от мараня. Под тях имаше единствено вода, която в лишената от цвят дневна светлина се гънеше в почти черни вълни. Брегът на зверовете. Имаше нещо ужасяващо в тия черни води. Нещо безмилостно.
Поривите на вятъра бяха силни и блъскаха немилостиво войнството, докато се опитваше да си възстанови строя. Кару се загъна в жилетката и потрепери. Последният от воините премина през процепа, най-накрая бяха Утем и Тиаго. Драконовските и конски части в тялото на Утем действаха с почти неуловима за окото гъвкавост, зелени и вълнообразни, преливащи в този свят сякаш от нищото. В естествения си вид расата виспенг нямаше криле и Кару беше приложила творчество, за да осигури необходимата за дългото тяло тяга: два чифта криле, като първият приличаше на ветроходни платна, а по-малките бяха близо до хълбоците при задните крака. Според нея изглеждаха страхотно.
Вълка първо протегна врат през портала и щом премина целият, се зае да направи преглед на наобиколилата го войска. Погледът му скоро стигна Кару и се задържа на нея; макар това да стана само за миг, тя усети - знаеше, - че винаги е първата му грижа на света, независимо дали този, онзи. Едва след като я видя и се успокои, че с нея всичко е наред, той се зае с най-неотложната задача - да преведе войската си безопасно през Брега на зверовете.
Кару усети, че u е трудно просто да обърне гръб на портала, когато всеки друг можеше да го открие и използва. Акива имаше намерение да го изпепели, след като преминат, но Яил промени плановете им. Засега все още имаха нужда от него.
За да се върнат обратно и да поставят началото на Апокалипсиса.
Вълка отново застана начело и ги поведе на изток, далече от бронзовия хоризонт по посока на Аделфийските планини. В ясен ден техните върхове личаха още оттук. Но днешният ден не
беше ясен и пред себе си те не виждаха нищо друго, освен сгъстяваща се мъгла, което си имаше своите предимства и недостатъци.
Сред предимствата беше и това, че им осигуряваше прикритие. Така нямаше как да бъдат забелязани отдалече от патрул на серафимите.
Но тъй като мъглата осигуряваше прикритие на всеки... значи който и да е - или каквото и да е - щеше да остане незабелязано за тях, докато съвсем не го приближат.
Кару се придвижваше в центъра на групата и тъкмо беше отминала Руа, за да провери какво става с Исса, когато това се случи.
- Държиш ли се, мое сладко момиче? - попита Исса.
- Добре съм - отвърна Кару. - Но ти имаш нужда от още дрехи.
- Няма да споря за това - отговори Исса. Всъщност тя и сега беше облечена - с пуловера на Кару, разцепен широко на врата, за да може да мине качулката u на кобра, - което беше необичайно за Исса, но устните u бяха посинели, цялата зъзнеше, а главата u беше почти скрита между раменете. Родината на ная имаше горещ климат. Затова в Мароко тя се чувстваше като у дома си. Но не и в тази студена мъгла, още по-малко в мразовитите земи, накъдето се бяха упътили, макар че там все пак ги чакаше някакъв подслон срещу природните стихии - Кару си спомняше геотермалните извори в долния лабиринт, стига всичко да е по старому като преди години.
Киринските пещери.
Никога не беше се връщала в родно си място, където премина най-ранната част от живота u. Макар че навремето замисляше да отиде отново там. На това място двамата с Акива трябваше да се срещнат, за да дадат начало на своя бунт, ако съдбата не им беше пресякла пътя.