Лираз тихичко се изкиска като си го представи; даже малко си поплака, толкова й липсваше, но никой не забеляза, а сълзите й замръзнаха още преди планините, защото вече се бяха издигнали нависоко в Аделфите. Хвърли бегъл поглед към Кару, колкото да мерне пак сребристото просветване на хълбока й, където беше окачена манерката.
Кога ли, зачуди се тя.
А след това: ами после?
През цялото пътуване Акива се чувстваше като разкъсан на две.
От една страна, беше споменът как целува Кару; споменът за всичко онова, което й каза, и за всичко друго, което си мислеше, но не успя да й каже, а то беше много повече; споменът за всеки трепет, щом опишеше с поглед тялото й по време на полет; болката в пръстите, които копнееха да повторят пътя на очите... Тя беше единственото, за което можеше да мисли сега. Предстоеше им да пренощуват в Киринските пещери, за да си починат от пътя, и той беше сигурен, че това няма да е поредната нощ в която ще бъдат разделени. Поне на това трябваше да се сложи край и при тази мисъл нещо в него започваше да бълбука, някакво огромно напрежение стягаше гърдите му: в тях се надигаха радост и жажда и някакъв вик, безсловесен стон на удоволствие, готов да изхвръкне от него и да закънти.
Желанието му беше най-после да кацне при входа на пещерите, набързо да поздрави всички ония, които ги очакват там, да хвърли товара си върху извезания с лед под и да го остави да лежи там. А после да сграбчи ръката на Кару и да я дръпне тичешком след себе си. Навътре в пещерите, навътре и все по-навътре, да я отведе, да я задържи в прегръдките си, да се смее, опрял лице о шията й, все още невярващ че тя най-накрая е негова; че светът най-накрая е техен и това беше всичко, което желаеше.
Или по-скоро беше всичко, което искаше да желае.
Но нещо друго беше нахлуло без покана в съзнанието му. Разполагаше се там от известно време. За последно го усети, докато слушаше рапортите за победата в Аделфийските планини и забеляза смътното недоумение по лицата на тези, които разказваха за нея. Всичко станало като насън и те го вярваха само защото наистина се беше случило. По същия начин бяха приели и онова, което стана в пещерите при първата среща на двете вражески войски: как стояха окървавени едни срещу други, готови да убиват и да умрат, но нищо не се случи.
Но тогава недоловимото присъствие вече се беше настанило в съзнанието му. Още при битката в Аделфите, когато беше потърсил сиритхар, а вместо това в главата му прокънтя гръмотевица. И преди това, когато усети нечие присъствие в пещерите, или поне така си мислеше. И още по-рано, когато за първи път постигна истинска сиритхар - мощта, за която разумът му нямаше обяснение и която след отминаването си го накара да се почувства като дребна и незначителна отломка, отвяна от някоя катастрофична сила. Наводнение или ураган. Той не беше способен да контролира тази мощ. Някак, необяснимо как, успя да я призове, но то изобщо не беше същото.
Говореше на Кару за „система от енергии“ и това вече беше нещо истинско - място, в което можеше да се ориентира дори със затворени очи още от най-ранния си досег с магията. Чувстваше простора в себе си, неговата безграничност и това го правеше смирен... но то не беше същото.
И това най-много го тревожеше: подозрението, че когато постига сиритхар - онова, което беше решил да нарича сиритхар, защото тази беше единствената позната дума за подобно състояние на изключителна бистрота на съзнанието, - не навлиза дълбоко навътре в себе си, а стига извън. Отвъд. И онова, което отвръщаше на неговия повик - източникът на тази мощ - не беше той, нито му принадлежеше.
Тогава... какво беше то?
76. В очакване на магия
Очакваха ги.
Онези, които останаха в пещерите, сигурно бяха разположили часови постоянно да следят за тяхното завръщане, защото щом изникнаха в нощта - много предпазливо, ако в тяхно отсъствие нещо се беше объркало, - всички вече се бяха скупчили при входа на пещерите да ги приветстват и това ги стопли. Все едно се прибираха у дома.
Кару се хвърли право в прегръдките на Исса и остана там толкова дълго, че змийското гнездо, което жената ная беше привикала за компания - слепи скални змии от калните коридори под тях, - също напълзяха по нея, бледи и лъскави, за да се присъединят към прегръдката.