После всичко избледня и изстина, златото отстъпи място на сиви сенки; точно в мига на най-наситеното синьо в небето, малко преди то да почернее и да се изпъстри със звезди, тя дочу стъпки зад себе си, но се побоя да се обърне.
Стъпките бяха бавни, съпроводени от едно остро трак-трак. Чаткане на копита. Това беше първият й досег с него - копита - и тя не успя да превъзмогне себе си, нито онова, което толкова време и така неизкоренимо й беше втълпявано: обзе я лошо предчувствие, почти погнуса. Та той беше химера. Какво я беше прихванало?! Ако някой ти е спасил живота, не означаваше, че непременно трябва да се влюбиш в него.
Любов? Звездни богове! За първи път тази дума дръзваше да се оформи в съзнанието й и то единствено под формата на отрицание. Въпреки това я порази като юмрук в стомаха: страх, отричане и порив да избяга.
Не й беше никак лесно да остане на място. Наложи се да си напомни, че не беше направила нищо, с което да премине границата. Нито с думи, нито другояче го беше окуражила. Нито преди да загине в кожата на Вълка, нито по-рано. Между тях нямаше нещо, за което да съжалява или от което да се отрече; нямаше причини да бяга. Той беше само другар, просто...
- Не ни запознаха.
Сърцето на Лираз подскочи. Вече беше свикнала с гласа на Вълка, но това не значеше, че някога го е харесвала. Дори когато Зири й говореше от свое име - случи се един-единствен път, докато и двамата бяха потопени до гърдите в необикновено меката вода на къпалните, - в гласа му се прокрадваше някаква груба нотка, сякаш всеки момент думите можеше да се превърнат в ръмжене. Това напълно подхождаше на ноктестите му лапи, на острите зъби. Дремеща жестокост.
Този глас обаче... Той звучеше мелодично като флейтите на ветровете в Киринските пещери, естествено плътен и спокоен.
Тя си знаеше репликите в този диалог. Събра сили да проговори и направи гримаса, когато чу как трепери гласът й.
- Знаеш коя съм, аз също знам кой си, така че...
- ... това не стига. - Неговият глас се преплете с нейния, променяйки сценария. В паузата след казаното тя чу как я чака. Как изобщо може да се чуе очакването? Без значение как, явно можеше. Тя го чуваше. Той я чакаше да се обърне и тя повече не можеше да отлага.
Извърна се, а пред нея стоеше Зири от кирините и дъхът на Лираз секна.
Той беше висок. И преди го знаеше, още като го видя да се сражава насред наобиколилите го доминионци - в сравнение с него те изглеждаха недорасли. Но да го видиш отдалече беше съвсем различно от това да го съзреш право пред себе си и да се наложи да отметнеш глава, за да го погледнеш в очите. Лираз отметна глава назад. И още по-назад, за да обхване с поглед до самия връх рогата му, които го правеха да изглежда невъобразимо висок. Сигурно бяха дълги поне колкото ръцете й, източени и прави, черни и лъскави. Непокътнати, както забеляза с един бегъл поглед - върховете им бяха цели и тя се зачуди какво ли е станало с онова крайче, което така добре прилягаше в шепата й.
Знрн беше строен, с издължени мускули, не така широкоплегцест като Акива и повечето извънбрачни, но това още повече подчертаваше високия му ръст, а раменете му бяха всичко друго, но не и тесни. Крилата бяха събрани на гърба. Тъмни. Лираз можеше само да гадае какъв е техният размах, ако се съди по ръста му. Облечен беше в бяло и това й се видя някак не на място, а той явно забеляза сбърченото й чело, защото подръпна ризата.
- На Вълка е - каза. - Нямам нищо... свое. Освен... - Усмихна се и се посочи с две ръце, - ... всичко друго. Предполагам.
Това беше усмивка. Знрн се усмихваше и Лираз го видя.
Не просто копитата или рогата, взети поотделно и сами за себе си, а самия него. Той беше точно това, което трябваше да бъде - удивителен във всяко едно отношение, спиращ дъха. Киринската му красота беше дива и неподправена. Остри рога, остри копита, очертанията на крилете му също бяха остри. Целият беше изтъкан от тъмнина и остри ръбове - точно обратното на нея - лунен сърп срещу нейното слънце; изсечена сянка на фона на нейното сияние. Но всичко това беше само един силует. Едва в неговата усмивка, в очите му, в неговото очакване -той все още очакваше - тя го видя истински и го позна. Сила и грация и самота и копнеж.
И надежда.
И колебание.
Стоеше съвсем неподвижно, за да може тя добре да го огледа и да го прецени, и това я засрами. Разтълкува го в неговата неподвижност. Той се боеше, че в нейните очи изглежда като звяр, а как да го убеди в нещо, което самата тя само преди секунди не вярваше? Как да му каже, че той е великолепен и че тя изпитва смирение - че е лишена от дар слово, но не заради отвращение, а от обзелото я благоговение.