Гадже звучеше по-скоро като за човек от Земята. Любовник беше превземка, целяща да шокира околните. „Запозна ли се с любовника ми? Не е ли божествен?“ Не става. Но иначе да, той е божествен. Не става, няма да му вика така, макар че й причерняваше от желание час по-скоро да го направи такъв.
(Дишай.)
Партньор? Прекалено сухо.
Сродна душа?
По тялото й се разля топлина. Имало ли е друг случай да важи с по-голяма сила, отколкото при тях двамата с Акпва? Но и това беше отдавна изтъркано: „Харесваш „Пиксис“^? О, значи сме сродни души!“
Точно сега обаче не й се налагаше да го нарича с никакви имена. Достатъчно беше просто да отиде при него и той със сигурност няма да обърне внимание с какво е облечена.
Едно последно вдишване. Сърцето й подскочи, давайки знак, че е дошло времето, истинското и точно време, най-после.
Акпва й беше помогнал да създаде новото тяло на Зири. Плати десятъка болка и за късмет не му трябваше менгеме, защото тя не можеше да си представи как ще докосне голата му кожа, без да я завладее отново трепетната жажда по него, която изпита в голямата пещера. Кару потъна в транс с мисълта, че той е до нея, а когато всичко свърши и новото тяло вече лежеше изпружено на пода, макар и още неодушевено, тя дойде в съзнание и видя, че Акпва се взира в нея. Изглеждаше замаян от щастие и същото чувство тутакси разцъфна в нея.
- Никога досега не съм имал толкова време да те съзерцавам спокойно - каза.
- А аз си мислех, че искаш да гледаш възкресяването. - Тя посочи новото тяло и видът му я изпълни с гордост. Изглеждаше почти съвършено копие на истинското тяло на Зири; спокойно може да мине за негова рождена плът, помисли си тя. Дори не му направи хамси: донякъде защото и истинският Зири нямаше, но и защото се надяваше те да са вече затворена страница.
- Вярно, имах такова намерение - смутено отвърна Акпва и по навик прокара пръсти през гъстата си късо подстригана коса. - Но ме разсеяха.
- Е, никак не е честно, защото това взаимно удоволствие на мен ми беше отнето.
- Обещавам после дълго да стоя съвсем неподвижно. - После? Явно имаше предвид след това. След като двамата са удовлетворили желанието си да не стоят съвсем неподвижно.
(Дишай.)
- Приемам.
И тогава, о, тогава, мили боже, най-сетне: усмивка.
Усмивка, каквато не беше виждала с тези си очи, но помнеше през очите на Мадригал.
Стоплена от почуда, усмивка толкова красива, че от нея чак болеше. Тя набръчка кожата около очите и направи красотата му още по-изумителна, изумителна по нов начин, по-добър, защото съдържаше щастие и то променяше всичко. То изпълваше сърцата и даваше смисъл животът да бъде изживян. Кару почувства как я изпълва, замайва я и я кара да бълнува и тя потъна още по-надълбоко в любовта.
Предложи й сама да довърши възкресяването и Кару прие, защото искаше поне за малко да остане на четири очи със Зири; Акива явно го беше предусетил. Погледът в новите очи на Зири -кафяви, не ледено сини, без следа от арогантността на Тиаго, която преди непрекъснато струеше през тях - я дари с най-сладкия миг, откакто беше започнала да възкресява. Тя го прегърна, дълго го притиска към себе си и му каза, че всичко е вече зад гърба им и повече не се налага да се крие, а облекчението му беше толкова покъртително, че се предаде и на нея и още повече усили и без това дълбоката й благодарност към него заради всичко онова, което преживя в името на общото благо.
Двамата измислиха най-простото обяснение за неговото изчезване и внезапната му поява сега, после той си тръгна. Кару реши, че сигурно е толкова щастлив в тялото си на кирии, та няма търпение да полети, но нищо чудно Зири да беше почувствал нейното раздвоение. Или причина бе, че научи кой всъщност е донесъл душата му в манерка, а сега седи някъде из пещерите в очакване.
Каквато и да беше причината, Зири си тръгна доста скоро и ето че сега тя беше останала сама, след като е изпълнила и последния си дълг и вече разполага с времето си. Постоя така още малко, пое си дълбоко въздух. После от джоба на пътническата си чанта извади малък предмет, който носеше вече втори ден, още от султанския пикник на пода в стаята на мароканския хотел в пустинята. Дребна прищявка.
Ядец. С усмивка го прибра в шепата си. Още от първата им нощ в храма на Елай това се беше превърнало в техен прощален ритуал: да си пожелаят нещо. Сега беше готова да подновят ритуала, но не и за нова раздяла. Разделите, които бяха изстрадали досега, им стигаха за цял един живот.