Посоките бяха безкрайни на брой, а той нямаше компас, но сега това не беше важно, защото Акива не можеше да отвори очи. Намираше се някъде много надълбоко. Задържан. Ето това му бяха сторили.
Не беше на мястото, където трябваше да бъде. Отвели го бяха. Отнели му бяха силите, и то точно в момент, когато надеждата така го беше завладяла, че дори не можеше да я сдържа. Точно сега да го пречупят и да го лишат от воля, когато Кару го очаква, когато най-сетне доживяха мига, който да е единствено техен. Това беше непоносимо.
И Акива не можа да го понесе. Започна да се съпротивлява.
И ето я пак, гръмотевицата. Гръмотевицата като оръжие, гръмотевицата в неговата глава. Той опита да се съвземе, но не задълго. Гръмотевицата е звук, не преграда. Ако това беше единственото, с което го държи подвластен, то значи не беше изцяло в тяхна власт. Затова напрегна всяка фибра на силата си в безмълвен тътен и го насочи и той избухна в него, безмилостен, но той едновременно беше и експлозивът, унищожителен.
И премина, попадна оттатък в някаква тишина, сред цветовете, последвали труса на яростното му преминаване и в... самия себе си. Неговото тяло опираше скалата. Сега лежеше, на земята го заобикаляше тишина, но не онази, която той спусна, а само пауза между гласовете; въздух, наелектризиран от техния дисонанс.
- Това беше погрешно.
Гласът беше на жена, непознат, а интонацията му - по-мека от езика на серафимите, макар и не напълно чужда.
- Достатъчно време загубихме. - Този глас беше по-остър и по-млад. Също на жена. - Дали да го пусна да иде на уречената среща? Ще му е по-лесно ли да тръгне, след като е усетил вкуса й?
- Вкуса ли?! Той е влюбен, Скараб. Трябва да го оставиш сам да избере.
- Няма никакъв избор.
- Напротив, има. Ти му го даде.
- Защото го оставих да живее? Мислех, че ще си доволна.
- Доволна съм. - Въздишка. - Но решението трябва да е негово, не разбираш ли? Или вечно ще остане твой враг.
- Не ме изкушавай, стара жено. Известно ли ти е какво мога да направя с враг като него?
Отново се спусна тишина, ехтяща, вибрираща от потрес. Акива осъзнаваше, че говорят за
него, но това беше единственото, което му стана ясно. Какъв избор? Що за враг?
Скараб, така наричаха едната. Във всичко това имаше нещо. Нещо, което трябваше да разбере.
Когато другата заговори, гласът й идваше право от бездната на нейния ужас.
- Искаш да го направиш струна на своята арфа ли?! Това ли ще сториш с моя внук?!
Внук. Само за миг, след като чу това, Акива си помисли: значи не за мен говорят. Той не беше ничий внук. Той беше копеле. Той беше...
- Само ако съм принудена.
- И кое би могло да те принуди? - Това прозвуча като вик. - Нечисто дело е това, което си подхванала, Скараб. Още сега трябва да сложиш край. Ние не сме такива. Ние не сме воини...
- А би трябвало.
Сътресение от шока.
- Някога сме били воини - продължи Скараб. В гласа й прозвуча упорството н решителността на младостта, която се опълчва на старостта. - И отново ще бъдем.
- Какви ги говориш?! - Застъпничката на Акива - неговата... баба? - беше смаяна. Стъписана. Акива го знаеше, защото почувства нейния смут вътре в себе си и го разбираше. Той проникна в него и се превърна в негов собствен смут, така както той беше предал отчаянието си на всеки един воин в Киринските пещери и то се беше превърнало в тяхно отчаяние. Тази жена го наричаше свой внук, но имаше още един важен играч в тая загадъчна шарада. Скараб.
Безочливият подарък, кошницата с плодове, изпратена от стелианите на Йорам като отговор на обявената от него война, беше съпроводен от послание, подписано само с восъчен печат, на който имаше изображение на бръмбар скарабей.
Стелиани.
Акива отвори очи и се изправи само с едно движение. Намираха се в пещера, която по изглед и усещане приличаше на киринските; звучеше като тях, надула зловещо гайдуницата на вятъра - някъде дълбоко в себе си той се почувства облекчен. Значи не го бяха завлекли много надалече. Значи и Кару е наблизо. Ще успее да я открие и да поправи всичко.
Двете жени стояха точно пред него и това го накара внезапно да залитне. Сигурно не беше случайно, че нито една от тях нито отскочи, нито направи крачка назад. Очите на Скараб дори не се разшириха, само се втренчиха в него и той отново се озова прикован, замръзнал насред в движението, докато се изправя на крака, внезапно осъзнавайки, остро и болезнено - така стана и когато долови невидимото присъствие в пещерите, - колко относително нещо е неговото съществувание.