И колко уязвимо.
Държаха го скован и го наблюдаваха. Единственото, на което беше способен - изобщо не можеше да помръдне, но и това стигаше, - бе да отвърне на втренчените им погледи.
Не беше виждал стелиани от петгодишен, когато за последно хвърли отчаян поглед през рамо към майка си, докато го отвеждаха надалече от нея. Сега пред него имаше две жени, а по-възрастната от тях... Акива не можеше да каже, че прилича досущ на Фиеста, защото не помнеше лицето й, но докато се взираше в нея, имаше чувството, че вижда майка си. Скараб я нарече старица, но тя не беше стара - млада също не беше. Грижите бяха оставили отпечатък върху лицето й, принуждавайки очите да хлътнат в своите орбити, а ъгълчетата на устата й да се изострят. Косата беше сплетена на плитка и увита като корона около главата, а сребърните нишки в нея бяха толкова сияйни, че приличаха на украса. В погледа й все още се четеше потреса от преживения наскоро шок, но също и дълбоко, много дълбоко страстно въодушевление. Още от пръв поглед Акива почувства някакво родство с нея.
Другата обаче...
Черната й коса беше разпусната и разбъркана. Носеше туника с буреносно сив цвят, която обгръщаше тънката фигура с полегати гънки и беше прихваната на раменете, оставяйки голи загорелите ръце, покрити от китките до горе с равномерно подредени златни гривни. Лицето й беше сурово. Не като на Лпраз или Зузана, за които това беше по-скоро маска, а създадено такова още с раждането. Остро лице с твърдо, хищно чело на ястреб, засланящо очите. Скулите и челюстта бяха като издялани с длето, но устните се оказаха изненадващо сочни и тъмни -единственото меко нещо в нея.
Докато му се усмихваше - именно, - той забеляза, че зъбите й са изпилени като остриета на стрели.
Акива се дръпна назад.
Едва тогава забеляза, че зад двете жени има и други: още една жена и двама мъже, общо петима. Те мълчаха и докрая останаха безмълвни, но наблюдаваха случващото се с огнена настоятелност.
- Много мъдро от твоя страна - отбеляза Скараб, привличайки отново вниманието му върху себе си. Сега той се увери, че зъбите й си бяха съвсем нормални, бели и равни. - Изглежда, не трябва да те подценяваме. - Тя се обърна към другата жена. - Или може би ти го освободи, а, Найтингейл?
Найтингейл. Тя тръсна глава, без да откъсва нито за миг очи от Акива.
- Не съм, царице. - Царице? - Но и не бих го приковала отново. Редно е да му окажем почитта, която му се полага по рождение, и да говорим с него.
- За какво да говорите с мен?
Отговори му Скараб, мятайки мрачен поглед към Найтингейл. Имаше нещо царствено в нейната арогантност и Акива реши, че това би му подсказало, ако вече не го знаеше, по-горното й потекло.
- От твое име беше направен избор. Аз го направих.
- И какъв е той?
- Да не те убивам.
Не че това го изненада много след всичко, което чу, но пак не можа да се овладее и заговори бързо.
- И какво толкова съм направил, че това да ми струва живота? - Убеден в собствената си невинност, той не очакваше блъвналия в нейния отговор плам.
- Много - изплющя гласът й, разспчайкп въздуха. - Не се съмнявай в това, издънка на Фиеста. Досега съвсем заслужено би трябвало да си мъртъв.
Той се опита да се надигне, но установи, че отново е скован.
- Ще ме пуснеш ли? - попита и за негова изненада тя го направи.
- Защото не се боя от теб - каза.
Той се изправи.
- Че защо да се боиш от мен? Защо ми е да те застрашавам, дори да можех? Много пъти съм си мислил за народа, от чиято кръв беше майка ми. Но нито веднъж с намерението да ви причиня зло.
- И въпреки това през последните хиляда години никой друг не успя да ни доведе до ръба на унищожението, а ти го направи.
- Какво говориш?! - избухна той. Дори не беше припарвал до Далечните острови, нито беше виждал стелианин. Какво може да им е сторил?!
Тогава Найтингейл се намеси.
- Не го предизвиквай, Скараб. Той не знае. Пък и как би могъл?
- Какво да знам? - попита той, вече по-кротко, защото в устата на Скараб обвиненията изглеждаха абсурдни, но изречени със скръб от Найтингейл, звучаха другояче. Чуждото проникване в съзнанието му. Приливът на мощ който изпита. И усещането, че е... захвърлен след нейното оттегляне, сякаш тази мощ го беше употребила. Затова попита със заекване: - Какво съм направил?
Всъщност онова, което Зузана изкрещя от гърба на буревестника, гласеше: „Божичко! Всички планини толкова си приличат!“.