... Знам също, че това не би могло да я сполети... против нейната воля. Тя беше стелианка и моя дъщеря. Тя беше силна. Значи доброволно го е избрала.
Спомените бяха цялостни, сякаш принадлежаха на самия Акива. Струяха изпод думите на Найтингейл: самата същина на жената, която е била Фиеста, красива и тревожна. Тревожна? Заради усета си на търсач на подземни води към вените на съдбата и порива да ги следва дори в мрака.
... Така трябва да е било. Изглежда, е имала причина.
От съзнанието на Найтингейл към Акива се предаде познанието, че за много стелиани съдбата беше нещо реално, също като любовта или страха - величина в техния живот, чиято тежест беше способна да променя неговия ход. Наричаха ананке този усет към зова на провидението. Ако твоята ананке е силна, тогава добре - можеш да я следваш, или да и противостоиш, но заедно със съпротивата идва и угнетяващото чувство за нещо нередно, което съпровожда всеки твой избор.
... И тази причина сигурно си бил ти.
Спомените изчезнаха, оставяйки след себе си пустота, и Акива се изгуби в нея.
Ти, ти, кънтеше пустотата и в нея се появиха нови думи, които го очакваха. „Моят син няма да се оплете във вашата хилава орис.“ Но още преди да ги проумее на мястото, където стоеше Фиеста, разцъфна ново послание. Този път беше съвсем различно: студено и сдържано и необхватно.
... Континуума, който е великото Цяло, е свързан и обвързан от енергии. Ние ги наричаме воали. Имат и други имена, много, но това е най-простото. Те са отвъд нашите измерения. Те са алфата и омегата на всяко нещо и само това знаем: воалите пазят неприкосновеността на световете и ги държат разделени един от друг. Долепени, но с ясна граница помежду им, както се полага за светове. Когато преминаваш през порталите, ти нарушаваш целостта на
воала.
Воали, Континуум, великото Цяло. Това бяха определения, които Акива не беше чувал преди, но той беше проникнат от идеята за тях и в нея имаше преклонение, което граничеше с боготворене. Това вече не представляваше картина от спомени, защото беше невъзможно. Никой не можеше да види Континуума. Защото той беше всичкото. Сбор от светове.
Досега Акива познаваше два от тях: Ерец и Земята. Чрез мисленото послание на Найтингейл той разбра за... още много.
Това беше смайващо. Дори беглото вникване в идеята за Континуума беше достатъчно, за да му се прииска да падне на колене. Наблюдаваше обкръжаващия го космос, който постепенно се разкриваше. И се разкриваше, и се разкриваше и нямаше край в това разкриване, нямаше граници за неговите измерения. Като бог, който вдига своите хиляда-хиляди глави, една подир друга подир друга подир друга, отваряйки своите хиляда-хиляди усти, за да нададе страховит, кънтящ по целия свят рев...
... Ние черпим енергия от воалите, за да вършим магия. Те са нашият извор. На всичко. Това не е проста работа. Силата не може просто да се вземе. Има си цена, разменна монета срещу енергиите. И това е десятъкът.
- Десятъкът болка - каза Акива. Изрече го гласно, тъй като не знаеше по какъв друг начин да общува със себеподобните си, и видя как Скараб свъси вежди, а челото на Найтингейл, чиито вежди бяха свъсени досега, се изглажда. Тя го изгледа с любопитство и в отговора й се долавяше нежно състрадание.
... Болката е един от начините. По-лесен и no-груб. Десятъкът болка е като да... използваш рало, за да посадиш цвете. Само това ли знаеш?
Той кимна. Този разговор без говорене беше много изнервящ.
- Не е само това - намеси се Скараб на глас. - Иначе нямаше да сме тук.
Начинът, по който го погледна. Вменяваше му вина. Акива започваше лека-полека да проумява.
- Сиритхар - каза той прегракнало.
Погледът на Скараб стана още по-остър.
- Значи все пак знаеш.
- Нищо не знам. - Каза го с горчивина, усещайки като никога досега колко е вярно.
Почувствала неговата покруса, Найтингейл пристъпи напред. Не посегна към него, но както
и по-рано той усети прохладно докосване върху челото си и разбра, че тя е била тази, която му попречи да призове силата в битката при Аделфийските планини и която го утеши, съвсем за кратко, след това. В следващия момент осъзна още нещо и това го стъписа: мистерията около победата в Аделфите. Те са били, разбира се.
Тези пет ангела някак бяха обърнали победния ход на Доминиона. През годините Акива често се беше опитвал да си представи докъде стигат магическите способности на неговите себеподобни, но никога не беше допускал, че владеят такава мощ.