После Найтингейл заговори на глас, прекъсвайки връзката с неговото съзнание, и той беше доволен от това, особено след като чу какво още има да му казва.
Никакво хладно докосване не би могло да смекчи думите й.
- Сиритхар сама по себе си е енергия, първичната съставка на воалите. Тя е... едновременно черупката на яйцето и неговият жълтък. Тя едновременно предпазва и подхранва. Тя придава форма на пространството и времето и без нея всичко тук би било само хаос. Питаш какво си направил. Ти си си присвоил сиритхар. - В гласа й имаше тъга. - Толкова много наведнъж, че ако беше платил десятък за нея, това щеше да те убие стотици пъти, но не е станало, защото не си платил десятъка. Дете на моето дете, ти само си взел, без да дадеш нещо в замяна. Това е недопустимо и е много опасно. Казаното от Скараб е истина. Ние те проследихме дотук, за да те убием...
- Преди ти да избиеш всички останали. - Това беше казано от Скараб. Без капка милост. Но и да беше проявила милост, какво от това?
Акива взе да клати глава. Не загцото отричаше. Вярваше им. Почувства истината в думите им и отговорът на въпроса, който го глождеше. И въпреки това не можеше да проумее.
- Аз нищо не знам - каза той отново. - Как бих могъл да убия... Всички.
Гласът на Найтингейл стана дрезгав.
- Не разбирам защо ананке е подтикнала дъщеря ми да те създаде. Защо воалите трябва да пораждат онова, което ще доведе до тяхното унищожение.
Ананке. Ехото от отражението на фатума.
- Унищожение? - кухо повтори Акива. Цял живот му бяха внушавали, че той не разполага със себе си, а е само оръжие на Империята, брънка във веригата: даже името му не беше негово, а взето назаем. Но той се беше освободил, поне така си мислеше. Въобразяваше си, че животът му е средство за действие - действие по негов личен избор - и накрая си повярва, че наистина е свободен.
Все още не разбираше какво му казва Найтингейл, нито защо Скараб иска живота му, но едно му беше ясно: през цялото време е бил впримчен в мрежа от съдбовни нишки, много по-голяма, отколкото някога си беше представял.
Сърцето му взе да блъска в гърдите и Акива разбра, че не е свободен.
- Невъзможно е да вземаш, без да платиш десятък - повтори Найтингейл. Произнесе го натъртено, бавно, сякаш да се увери, че той е разбрал. Погледът й го парализираше, караше го да стои нащрек, но в него проблясна и нещо друго - упрек? Или може би страхопочитание? -Невъзможно е за всеки друг - добави с твърд поглед и това проникна в него - дали защото му беше внушено, или защото самият той го осъзна, не можеше да каже.
Престъпление.
- Но въпреки това ти го направи три пъти. Акива, ако вземаш без да плащаш десятък, това изтънява воалите. - Погледът й отскочи към Скараб. Преглътна мъчително. - А като изтъняваш воалите... - Тя се поколеба. Ето, това беше моментът, осъзна Акива. Моментът на истината. Играеше пред очите му и беше бездънен и мрачен като всичко казано и чуто досега. Долови ехо, отделни фрази. Той беше чувал това и преди. Избрани. Паднали. Карти. Небеса. Потоп. Мелиз.
Зверове.
Найтингейл се боеше да го каже, но Скараб не й позволи да отлага.
- Нали искаше да говориш с него? Е, говори. Разкажи му какво правим ние, час по час, на нашите далечни зелени острови и за какво би трябвало да ни благодари. Кажи му защо дойдохме за него и какво той едва не ни стовари на главите. Разкажи му за Потопа.
Кару държеше гавриела върху дланта си. Всички се бяха струпали около нея в голямата пещера. Химери, извънбрачни, хора. И Близа, каквото и да беше тя сега. Кару се загледа в момичето, което стоеше с гръб към Вирко; не знаеше какво точно е Близа, но те имаха нещо общо: и двете не бяха съвсем хора, а нещо много повече, всяка от тях единствена по рода си.
- Какво ще си пожелаеш? - попита Зузана.
Кару отново погледна медальона, натежал в ръката й. Остана с чувството, че Брнмстоун отвърна на погледа й. Изсеченото върху метала изображение беше грубо и недодялано, но въпреки това за миг върна живия му поглед и онзи негов глас, така дълбок, че приличаше на сянка от звук.
„И аз мечтая за това, дете“, беше й казал в тъмницата, където тя очакваше своята екзекуция; прииска й се да му покаже какво вижда пред себе си сега, макар че никое желание нямаше силата да го осъществи. Виж какво постигнахме. Виж как Лираз и Зири седят рамо до рамо. Готова беше да се обзаложи на какво да е, че кожата на ръцете им, които почти се докосваха, беше наелектризирана също като нейната кожа преди малко, когато Акива стоеше наблизо. Ето я и Кейта-Ейри, която само преди няколко дни насочваше със смях хамсите си срещу Акива и Лираз. Сега се беше изправила до Орит, ангела от военния съвет, който тогава се блещеше от другата страна на масата, съдейки Вълка за дисциплината на неговите войници. И Амзалаг, който беше готов с тялото, създадено за него от Кару - не така сиво, огромно и ужасяващо като предишното - на всяка цена да изрови душите на своите деца от пепелищата на Лораменди.