Всички те бяха тържествени и сплотени - другари, които са се били рамо до рамо и са оцелели в една невъзможна за печелене битка; които бяха белязани с нейната загадка и нещо повече от обикновена бойна солидарност. След преживяното в Аделфийските планини всички те бяха обзети от завладяващото усещане за съдбовност.
Съдба. Кару все още не можеше да се отърси от чувството, че ако изобщо съществува нещо подобно, то със сигурност я ненавижда.
Колкото до въпроса на Зузана - какво би си пожелала с този гавриел.. Какво да си пожелае, та то да й върне Акива и да заглуши злокобното предчувствие, че дори те двамата да постигнат всичко желано, пак няма да могат да се съберат? Бримстоун винаги е бил безпределно ясен по въпроса докъде се простират възможните граници на желанията.
„Има неща, които са по-големи от което и да е желание“, беше й казал той, още докато беше малко момиче. „Какви например?“, попита го тогава и неговият отговор още я преследваше; сега гавриелът тегнеше в ръката й и единственото, в което искаше да вярва, бе, че той може да разреши проблемите й. „Повечето неща, които са истински важни“, каза й тогава Бримстоун и тя знаеше, че той има право. Не можеше да си пожелае сбъдната мечта, щастие, или свят, в който те двамата с Акива да бъдат самите себе си. Защото знаеше какво ще се случи. Нищо. Гавриелът просто щеше да остане да лежи в ръката й, а образът на Бримстоун щеше да я гледа укорително заради нейната глупост.
Но желанията не бяха съвсем безполезни, стига да уважаваш предела на техните възможности.
- Искам да знам къде е Акива - каза тя и гавриелът се стопи в дланта й.
Найтингейл започна да разказва, но Скараб й отне думата. По-възрастната жена беше твърде деликатна и се опитваше да смекчи ужаса на тази история, която беше самото ядро на ужаса, сякаш се боеше, че воинът пред нея няма да може да го понесе.
Но той го понесе. Пребледня. Стисна челюсти толкова силно, че Скараб чу пукането на костите, и въпреки това го понесе.
Разказа му за високомерието на маговете, които вярвали, че могат да завладеят целия Континуум; разказа му за Феерите и как единствено стелианите се възпротивили на техния поход. Разказа за цепенето на воалите и как избраните дванайсет били обучени да пробиват самата тъкан на съществуванието, субстанция така непостижима за техния вид, че все едно хищни птици да кълват очите на бога.
И му разказа какво открили оттатък един от най-отдалечените воали. И какво отприщили.
Нетилъм, така ги нарекли, защото зверовете нямали език, на който да се назоват, а притежавали само алчен глад. Нетилъм била древна дума за осакатяване и точно това били те.
Нямаше кой да ги опише. Никой оцелял не ги беше виждал, но Скараб усещаше присъствието им, тук по-слабо, отколкото у дома, но въпреки това дори сега го чувстваше. То винаги се усещаше. Те непрекъснато бяха наблизо около нея. Напиращи, смучещи, дъвчещи.
Да си стелианин означаваше всяка вечер да си лягаш в къгца, на чийто покрив дебнат алчни чудовища, които опитват да проникнат вътре. Само дето покривът беше небе. По-скоро воал, който се беше слял с небето, а при Далечните острови всичко беше море или небе, затова говореха съвсем простичко за това: небето кърви, небето разцъфва. То боледува, то изтънява, то се продънва. Но тъкмо воалът, изплетен от безчет енергии - сиритхар, - беше онова, за което се грижеха стелианите, охраняваха го и го подхранваха, всяка секунда от всеки ден със своята собствена жизненост.
Това беше техният дълг. Така успяха да затворят портала, когато Феерите се провалиха, и затова техният живот беше много по-кратък от този на далечните им братовчеди от севера - те нищо не даваха, а само вземаха от света, в който първо бяха потърсили убежище, а после завладяха със сила.
С цената на собствената си кръв стелианите вливаха енергия във воала, който глупците бяха наранили, за да може да служи той като преграда срещу лишената от разум стенобойна сила на нетилъм. Чудовищата. Но те бяха нещо много по-необхватно от чудовища, така всеобемагци и разрушителни, че според Скараб само една дума можеше да го опише: