Богове.
Иначе за какво ще съществува подобна дума, ако не да опише невиждана безкрайност като тази? Колкото до „звездните богове“, толкова дълго почитани от нейния народ, за Скараб те бяха нищо повече от приспивна приказка. И за какво им бяха тези сияйни богове, които само гледаха отдалече, докато боговете на мрака заплашваха всеки миг да ги погълнат?
Тя си представяше нетилъм като някакви огромни и черни зурлести създания, а техните огромни пасти - виегци се хрущялни смукала - бяха залепнали о воала все едно електрически змиорки, впити в плътта на морски дракон, изхвърлен на брега с обърнат нагоре блед търбух, злокобен и умиращ докато паразитите по него все още пулсират. Все още смучат. Ненаситни, докато не пресушат и последната тленна капчица.
Тя не разказа това на Акива. Това си беше нейният кошмар, който съзерцаваше щом затвори очи в мрака, усещайки ги как се гърчат оттатък воала. Разказа му само мита, защото в него се
криеше истината: съществуваше безкрай, в който плуват чудовища, огромни като цели светове.
А когато му каза за Мелиз, видя как в очите му просветна първо разбиране, а веднага след това и съзнанието за загуба. То беше като ехо на онова, което беше забелязала преди малко, когато Найтингейл му внуши представата за Фиеста. Изглежда, възрастната жена искаше да се покаже мила. Или пък скръбта от собствената й загуба я беше направила сляпа за всичко останало. Скараб се изненада, че единствено тя забеляза какво костваше на Акива да приеме мислено предадената представа за неговата майка - това за него беше първото послание, внушено чрез силата на мисълта, и съзнанието му се напрягаше да го разграничи от реалността -както и това, че малко след това му беше така внезапно отнето.
А сега и Мелиз. Мелиз, короната на Континуума, градината на великото Цяло. Родният свят на серафимите, събрал цялото съвършенство на тяхната стохилядолетна цивилизация. Скараб не откъсваше поглед от Акива, докато мислено му препращаше невижданите и немечтани дълбини на неговата собствена история, величието на неговите ттредци, славата на серафимите от Първата епоха, а после му ги отне. Мелиз, първият и последният. Мелиз изгубеният.
Наложи се да си припомни коя е и отново да мобилизира своята твърдост, устоявайки срещу приливите на чувство за загуба и скръб, които бушуваха в него - с оттеглянето на всеки следващ сякаш си отиваше и по някоя жизненоважна негова частица, оставяйки го... още по-опустошен, отколкото го беше заварила.
Това ли искаше? Да го опустоши? Какво беше намерението за него? Вече не беше съвсем сигурна. Преследваше го, за да го убие, но решението - вече знаеше това - не бе така просто.
След битката в Аделфийските планини, където скъса жизнените нишки на толкова много от нападателите, за да положи началото на своята йорая - мистичното оръжие на нейните ттредци, - в главата й се загнезди мисълта, че неговата нишка ще е най-славният трофей в тази колекция. Животът му като струна от нейната арфа. Неговата сила, контролирана от нея.
Може би точно в това се криеше отговорът. Вероятно така щеше да се сложи край на онова, към което толкова дълго ги направляваше ананке на Фиеста.
На Скараб й се щеше нейната собствена ананке да е малко по-ясна по този въпрос.
Но за едно нещо тя беше съвсем ясна. Нетилъм бяха нейна съдба.
И тя беше тяхната.
Винаги усещаше присъствието им и не само когато си лягаше да спи в мрака имаше чувството, че застава лице в лице с тях сред цялата безкрайна шир. Вярно, гледаха се през преграда, но винаги имаше някакво предчувствие - още преди да се появи разумно основание за неговото потвърждение - като за... предизвикателство. За някакво конкретно пространство, където мощ се възправяше срещу мощ без никакви прегради. Тя беше техният враг, така както те бяха нейният.
Тя беше техният кошмар, така както те бяха нейният.
Скараб, камшик за чудовищните богове. Отмъстител за всички погълнати светове.
Все още нямаше никаква основателна надежда. Скараб разбра, че Найтингейл усети какво се надига в нея - не само намерението за йорая, но и същинската й цел - и как се сгърчи от ужас пред него. А и кой не би устоял на нейно място?
Стелианите бяха изградили своя живот в новата ера върху вярата, че Потопът не може да бъде победен, а само отложен. Затова правеха всичко възможно да го отложат. Отлагаха го и умираха твърде млади, безславно. Поемайки дълг, който техните предшественици биха презрели. Преклонени и кървящи, лишени от своята жизненост, без да им е дадено правото да срещнат врага си в открита битка, защото техните врагове поглъщаха светове, а стелианите дори вече не бяха воини.