И защото, ако изгубеха, рискуваха всичко... останало. Всичко, което е останало. Ерец беше като бент срещу потопа на мрака, който нямаше край. Ако сте лианите се провалят, всички останали светове щяха да загинат.
Но тя не каза нищо от това на Акива. Засега му беше разкрила всичко останало, само не и неговата пагубна роля в тази история. Не би трябвало да й е трудно да завърши разказа. Вижте какво причини той. Но гласът й изневери. Колкото и да е нелепо, щом видя опустошението, което му причинява с думите си, съзнанието й изведнъж се върна назад към спомена как се усмихваше той - насреща й, но не на нея - н тя си спомни сиянието, което излъчваше тогава, неговата радост и как това я накара да отстъпи зашеметена като послушник, когото посвещават в Лексикона, а той усеща за първи път цялото великолепие на този сияен, таен език. Същото беше и когато го завари в къпалнята на пещерите, докато очакваше... „уречената среща“, както по-късно я нарече пред Найтингейл, защото не искаше да използва истинската дума за това. За онова, което прекрасната синекоса чужденка разпалваше в него, и сиянието, породено между двамата.
Акива беше влюбен.
Жалко, но това не беше неин проблем. В сравнение с нетилъм то приличаше на отпечатък от ходило в пепелта, нетрайно и лесно заличимо.
Мълчанието й се проточи дълго и Найтингейл с изключително изящество и деликатност се опита да вземе думата от нея, сякаш беше чиле прежда, за да размотае последната му част и да й спести усилието.
Но Скараб поклати глава и си възвърна гласа, за да довърши сама разказа.
Сякаш нещо я блъсна в гърдите, когато го видя да пада на колене. Мислеше си за Фиеста, която никога не беше познавала, и как е била призована от грозната си орис чак на другия край на света, за да положи своята неприкосновеност в краката на един тиранин с единствената мисъл да даде живот на този мъж: Акива от извънбрачните, чиято сила по някакъв неизказан промисъл превъзхождаше тази на всички останали.
А грозната орис на Скараб беше да повали този мъж на колене, но кой знае защо си мислеше, че Фиеста би я разбрала. Траншеите на ананке са толкова дълбоки, че нямаш друг избор освен да ги следваш, или да драскаш отчаяно нагоре по отвесните им стени в опит да избягаш. Скараб нямаше намерение да бяга. През всичкото време тя вървеше към тоя момент, още откакто чу за арфата със струни от отнет живот, но и много преди това, от първия миг, когато енергиите са се слели, за да я създадат. Пътят й я водеше право напред, а Акива беше вплетен в него.
Тя беше предприела това пътуване, за да преследва и убие маг.
И щеше да се завърне от него подходящо въоръжена, за да преследва и убива богове.
*
Имало едно време единствено мрак и чудовища, огромни като светове, които се носели из него. Те харесвали тъмнината, защото тя скривала ужасяващия им вид. Случело ли се някое друго създание да сътвори светлина, те я потушавали. Когато се родили звездите, те ги погълнали и сякаш мракът щял да продължи вечно.
Но една раса от сияйни воини чула за чудовищата и тръгнала от своя далечен свят на битка с тях. Войната продължила дълго, светлина срещу мрак, и много от воините загинали.
Накрая, когато най-сетне победили чудовищата, едва стотина били останали живи и тези стотина били звездните богове, които пръснали светлина из вселената.
Акива се напрегна да си спомни от кого за първи път чу този мит. Чудовища, които плуват из мрака и поглъщат цели светове. Врази на светлината, гълтачи на звезди. Дали не я разказваше майка му? Не си спомняше. Живя с нея едва пет години, а многото други, които ги последваха, заличиха спомена за тях. Нищо чудно да са му втълпили този мит в тренировъчния лагер като един вид пропаганда, за да разпалят в него омраза срещу химерите, защото точно така беше преиначено преданието в Империята: в един съвсем различен мит, толкова обезобразен, че чак наивен.
Разказа го на Мадригал през тяхната първа нощ докато лежаха върху разпилените си по земята дрехи на брега, обрасъл с изповеден мъх, натежали и лениви от наслада. И двамата се смяха на тази история. „Грозният вуйчо Замзумин, който ме създал от сенките“, беше възкликнала тя. Абсурд!