Или пък не съвсем. Скараб ги наричаше с различни от Акива имена, но това си имаше свой смисъл. Както сиритхар в Империята означаваше състояние на покой, в който звездните богове действат чрез мечоносеца, така нетилъм беше неговата противоположност: нечестивата бойна ярост да убиваш, за да не бъдеш убит. Навремето тези названия са имали значение за естеството на техния свят. Но с течение на годините истината някак се беше разпиляла.
А сега Акива разбра, че чудовищата са реални.
И че всяка секунда от всеки ден опитват да пробият воала на света.
И че народът, с който беше сроден по кръв, се беше посветил на призванието да кърпи воала със своята собствена жизнена сила.
И че той... той... едва не го беше разкъсал.
Сега стоеше на колене. Едва смътно съзнаваше как изобщо се е стигнало дотук. Стореното от Феерите бе само половината път към Потопа. В своето невежество той почти беше завършил делото им.
Не е само поради невежество - внуши му Найтингейл. Тя също беше паднала на колене пред него, докато Скараб стоеше на мястото си, неподвижна. - Невежество и мощ. Това е недобро съчетание. Мощта е мистерия, също като самите воали. А твоята е по-голяма от всеки друг. Не можем да ти я отнемем по друг начин, освен като те убием, а ние не искаме да го правим. Нито можем да те оставим, разчитайки, че доброволно ще я сдържаш.
Така Акива разбра, че е поставен пред избор, който всъщност не е избор.
- Какво искате от мен? - попита прегракнало той, макар вече да знаеше.
- Ела с нас - отвърна Найтингейл гласно. Гласът й беше притихнал и тъжен, но Акива гледаше над рамото й към Скараб и не видя в нея нито тъга, нито милост. - Ела си у дома -добави баба му още по-тихо.
У дома. Приличаше на предателство дори само да чува тази дума, още повече че гледаше към Скараб, когато тя беше произнесена. Дом щеше да бъде онова, което ще съградят двамата с Кару. Домът беше Кару. Акива все едно видя как неговото бъдеще се разнищва в ръцете му. Представи си общата им завивка, която още не съществуваше, символ на тяхната най-проста и най-дълбока надежда: място, където да обичат и мечтаят. Щяха ли да я разкъсат на две, той и Кару, и да отнесат със себе си парцаливите й половини там, където беше решила да ги запрати тяхната орис?
- Не мога - отвърна той отчаян, без да се замисли какво всъщност означава това, нито че може да бъде изтълкувано като негов окончателен избор.
Найтингейл само го погледна, а в извивката на устните й се таеше разочарование. Колкото до Скараб, изражението й нищо не подсказваше, но тя ясно му беше дала да разбере какъв е неговият избор, ако все още не го е проумял. Вече на два пъти беше връхлитан от внезапното и дълбоко проникновение за собствения си живот. Това беше третият път и заедно с него получи внушение, много по-сурово от тези на Найтингейл - очевидно идваше от Скараб; то не беше жестоко, а просто безмилостно, и той разбра, че тук няма място за милост, не и от нейна страна. Тя беше царица на един народ, поробен от непосилно бреме - от тях зависеше целостта на Континуума. Ето защо не й беше позволено да се колебае, никога, и тя не се поколеба. Това беше сила, не жестокост. Нейното мислено послание представляваше образ: сияйна нишка, стисната между два пръста, съпътстван от внушението, че тази нишка е животът на Акива, а пръстите са нейни и че тя би могла да я прекъсне съвсем лесно, само с едно дръпване.
И щеше да го направи.
Но той усети и нещо друго в нейното мислено послание, и то го изненада. За всички щеше да е много по-безопасно, а и на нея щеше да й е по-лесно, ако го убие още сега. Но не само по-лесно, нито само по-безопасно. Имаше и друго, което той не можеше напълно да схване, нещо в образа на тази сияйна нишка. Струна на арфа. Скараб и Найтингейл бяха спорили за това по-рано и Акива усети, че царицата, изглежда, ще спечели нещо като го убие.
Но тя не искаше да го прави.
- Е? - попита тя.
Изборът беше лесен. Живот, това първо. Защото все пак трябва да си жив, за да може да решаваш по-нататък.
- Добре - отвърна Акива. - Ще дойда с вас.
И тъй като без съмнение наоколо витаеше Елай - призрачната богиня, която беше пробола слънцето и която беше предала много повече любовници в сравнение с онези, на които беше помогнала, - Кару влезе в пещерата в същия този миг и го чу какво казва.
Акива?
Кару не можеше да проумее какво вижда. Изпълнението на нейното желание се оказа просто самото желание. Щом гавриелът изчезна, тя вече знаеше къде е той: съвсем наблизо, но скрит дълбоко в онази част на Киринските пещери, която още не бяха изследвали. И ги поведе натам през криволичещите коридори, докато не направи и последния завой, за да открие... Акива на колене.