Чудовищата.
- Извинявай - каза тя на Гейбриъл. - Мисля, че вече съм по-добре.
- Хубаво. - По-късно, след една напрегната пауза, той продължи ведро. - Чаша чай?
Чай. Мимолетна надежда за нормалност.
- Да - отвърна Елиза. - Ако обичаш.
Той с бавна крачка тръгна да сложи чайника, а тя направи опит да се съвземе. Навлече халата, наплиска се с вода, издуха си носа и се погледна в огледалото. Лицето u беше подпухнало, очите - кръвясали. Страхотно. Иначе имаше хубави очи. Вече беше свикнала непознати да u правят комплименти заради тях. Очите u бяха големи, с дълги мигли, ясни - поне когато бялото не кръвясваше от рев - и с няколко нюанса по-светлокафяви от кожата, което ги правеше да изглеждат сияйни. Точно сега обаче я побиха тръпки, когато си даде сметка, че погледът им е леко... налудничав.
- Ти не си луда - каза на отражението си и в това уверение се долавяше известна категоричност - търсено успокоение, давано по навик. Ти не си луда и никога няма да бъдеш.
Но под него течеше друга, много по-отчаяна мисъл.
На мен това не може да ми се случи. Аз съм посилна от останалите.
Обикновено си вярваше.
Когато Елиза отиде при Гейбриъл в кухнята, часовникът на фурната показваше четири сутринта. Чаят вече беше на масата, а с него и отворена половинлитрова кутия сладолед, от която стърчеше дръжката на лъжица. Той u го посочи.
- Сладолед срещу кошмари. Стара семейна традиция.
- Наистина?
- Ъхъ, точно така.
За миг Елиза се опита да си представи сладоледа и като свой семеен цяр срещу съня, но не успя. Контрастът беше твърде очевиден. Посегна към кутията.
- Благодаря - каза.
Изяде няколко лъжици в пълно мълчание, отпи глътка чай, очаквайки като на тръни
въпросите, които неизбежно щяха да последват.
Какво сънува, Елиза?
Как бих могъл да ти помогна, щом не искаш да говориш с мен, Елиза?
Какво не е наред при теб, Елиза?
И преди ги беше чувала.
- Присъни ти се Морган Тот, нали? - обади се Гейбриъл. - Морган Тот с неговите пухени устни?
Е, точно това още не беше чувала. Не се удържа и се разсмя. Вярно, за нея Морган Тот беше същинско въплъщение на възмездието, а устните му като нищо можеха да u докарат кошмари, но иначе Гейбриъл беше толкова далече от истината.
- Всъщност изобщо не ми се говори за това - каза тя.
- За кое по-точно? - попита Габриел, самата невинност. - За кое „това“ става дума?
- Хитър опит. Аз обаче говоря сериозно. Съжалявам.
- Ясно.
Още една лъжица сладолед, още една мълчалива пауза, нарушена от един не-въпрос.
- И аз като дете имах кошмари - обади се Гейбриъл. - Продължиха близо година. Почти непрекъснато. Защото чух родителите ми да си говорят, че животът, какъвто го познаваме, е твърде краткотраен. Страхувах се да заспя и измислях какви ли не суеверни ритуали. Даже по едно време се опитах да правя жертвоприношения. Отначало принасях любимите си играчки, храна. После явно някой ме е чул да предлагам вместо мен да бъде взет в жертва по-големият ми брат. Това не си го спомням, но той се кълне, че било точно така.
- На кого си го предлагал? - попита Елиза.
- На тях. На ония от кошмара.
Тях.
Проблясък на припознаване, надежда. Идиотска надежда. И Елиза си ги имаше тези „тях“. Разумът u подсказваше, че това е само рожба на нейното собствено съзнание и не съществува другаде, а единствено като последица от съня, но въпреки това не винаги u се удаваше да запази здравия си разум.
- Какво са те? - попита тя, преди да си даде сметка какво всъщност прави. Щом не искаше да говори за своя сън, не трябваше да наднича и в неговия. Това беше едно от правилата за опазване на тайна, които добре владееше: не питай, за да не те питат.
- Чудовища - отвърна той, свивайки рамене, и в този момент тя загуби всякакъв интерес -не заради чудовищата, а заради неговия тон, който подсказваше, че това се подразбира от само себе си. Всеки способен да произнесе чудовища така нехайно, явно никога не беше срещал нейните.