Приличаха на същински дар от природата и идваха да напомнят, че не всичко в този свят беше предопределено от нескончаемата война. Кару успя да се съвземе от преживяното, разви веригата с кадилници, която я душеше, и се понесе към Зузана и Мик.
Ухили се на приятелите си, и двамата все още стъписани от гледката.
- Добре дошли в Ерец - приветства ги тя.
- Забрави за Пегаса - възкликна пламенно Зузана с ококорени очи. - Искам един от тези!
- Още буревестници - каза войникът Стиван откъм прозореца и отстъпи място на Мелиел.
Това беше единственият прозорец в килията им. Вече четвърти ден лежаха в затвора. Три
нощи подред слънцето залязваше и още три пъти се вдигна на зазоряване, за да огрее света, който все повече биваше лишен от смисъл. Мелиел успя да се закрепи някак и също погледна.
Изгрев слънце. Наситени потоци светлина: искрящи облаци, позлатено море, а на хоризонта - ослепителна ивица, твърде ярка, за да можеш да задържиш поглед върху нея. Островите приличаха на пръснатите силуети на дремещи животни, а небето... небето беше същото като преди, ще рече, че нещо не беше наред с него.
Ако небето имаше плът, тогава биха казали, че е натъртено. И тази заран, също като предишните сутрини, по него бяха разцъфнали нови окраски, появили се през нощта, или по-скоро ново обезцветяване: виолетово, индигово, болнаво жълтозеленикаво, най-деликатните нюанси на небесносиньо. Петната бяха обширни, като разпукани цветове или кръвоизливи. Мелиел не знаеше как да ги нарече. Изпълваха цялото небе и до час щяха да се разпрострат още повече, първо ставайки все по-наситени на цвят, а после избелявайки, докато накрая не изчезнат съвсем и други не заемат мястото им.
Красота. Когато онези, които ги заловиха, докараха за първи път тук Мелиел и нейната рота, пленниците отначало решиха, че просто южното небе си е такова. Това не беше светът, който познаваха. Всичко в Далечните острови беше красиво и чудновато. Въздухът беше така наситен, че сякаш имаше плът, а ароматите се носеха из него с лекотата на звуци: благоухания, птичи гласове, всеки полъх на вятъра беше пълен с живот от извисяващите се песни, както е морето с риба. Самото море пък се обагряше всяка минута с хиляди нови нюанси, при това не всички бяха на синьото и зеленото. Дърветата наподобяваха по-скоро фантастични детски рисунки и по нищо не приличаха на своите спокойни, с изправени стволове братовчеди от северното полукълбо. Ами небето!
Е, точно това небе беше причина за всичко.
Досега Мелиел поне успя да схване, че тая работа не е нормална, както и увеличаващите се ден след ден колонии от буревестници.
Тези създания се групираха над морето в безкрайни окръжности. Кръвожадната жена воин от извънбрачните Мелиел, втори носител на името, не беше първа младост и през живота си беше виждала много буревестници, но никога повече от половин дузина на едно място, при това винаги възможно най-далече на хоризонта, летящи в редица. Тук обаче имаше десетки. Десетки, смесени с други десетки.
Това беше някакво налудничаво зрелище и въпреки всичко би го помислила за някакъв природен феномен, ако не бяха лицата на техните пазачи. Стелианите едва се владееха.
Тук ставаше нещо, но никой не казваше и дума на затворниците. Нито какво не беше наред с небето, нито какво беше привлякло буревестниците, нито пък каква съдба ги чака.
Мелиел се вкопчи в решетките на прозореца и се надвеси навън, за да види в цялост морето, небето и островите. Стиван имаше право. През нощта броят на буревестниците пак се беше увеличил, сякаш се бяха събрали тук от цял Ерец, привлечени от някакъв зов. Кръжаха ли, кръжаха, докато небето кървеше, изцеряваше се и отново ставаше на натъртени петна.
Що за сила би могла да натърти небето ?
Мелиел се откъсна от решетките и тръгна с вирната глава към вратата. Заблъска по нея.
- Ей! Искам да говоря с някого!
Нейният отряд усети, че нещо става, и започна да се събира. Онези, които още спяха в хамаците, се пробудиха и провесиха крака над пода. Общо бяха дванайсет, заловени без да получат нито една рана, макар че начинът, по който ги плениха, доста ги смути - изпаднаха в ступор, полуоглупели, със зяпнала уста и сякаш в самото им съзнание стана някакъв срив. А килията не беше някаква тъмница, а просто дълга чиста стая с тежка, здраво заключена врата.