Имаше още петима чернокоси непознати и тя чу какво им казва той, но в думите му нямаше смисъл и тя не се втурна към него. Всъщност не се втурна. Краката й изобщо не докоснаха пода, но само за секунда се озова до него, привлече го към себе си, взря се в очите му, поглеждайки навътре в него. Изпълни го със себе си и разбра всичко. Още на мига.
Това беше завършекът.
Сега той й заприлича на тлеещ огън и всичко беше изгубено и пусто.
- Съжалявам - каза той и тя не можеше дори да си представи какво може да се е случило за тези няколко часа, та да го промени до такава степен. Къде беше онзи настоятелен очакващ поглед, къде беше бликащата му жизненост, смехът, шегите, танцът, жаждата? Какво бяха сторили с него? Тя се извърна рязко към непознатите и чак тогава видя очите им.
О!
- Какво означава това? - попита и тутакси се уплаши от отговора, който можеше да получи. Въпреки това се приготви да го чуе, но той се бавеше, или пък тя отново възприемаше погрешно хода на времето, а после Акива я взе в прегръдките си и притисна устните си о темето й в протяжна целувка. Тая целувка щеше да е добре дошла, ако беше върху устните й. А като отговор на въпроса й означаваше нещо много лош. Това беше сбогуване, от ясно по-ясно. Почувства го по напрежението в ръцете му, по играещата му челюст, по безпомощно отпуснатите рамене. Тя се дръпна назад, по-далече от целуващите я на сбогуване устни. - Какво правиш? - възкликна. После като през мъгла със закъснение осъзна какво го беше чула да казва. - Къде отиваш?
- Заедно с тях - отвърна той. - Така трябва.
Тя отстъпи крачка назад, поглеждайки отново към тези „тях“. Народът на Акива, сте лианите. Знаеше, че досега той не беше срещал нито един от тях и не можеше да проумее какво означава това, че са дошли точно сега. По-възрастната от жените стоеше най-близо и беше много красива, но младата беше онази, от която не можеше да откъсне поглед Кару. Може би в този момент в нея проговори художникът. Понякога, много рядко, се случва да срещнеш някого, който по нищо не прилича на останалите, по нищичко, и който никога, по никакъв начин не може да бъде сбъркан с друг или пък забравен. Точно такава беше тази жена серафим. И не само заради красотата - тя наистина беше красива по някакъв решителен, мрачен начин. Но беше единствена и неповторима до краен предел. До краен предел ангел, до краен предел ослепителна, а царствената й осанка говореше сама по себе сн. Ето някой, помисли си със завист Кару, който е знаел какъв е още от деня на своето раждане.
И тази жена се готвеше да й отнеме Акива.
Защото каквото и да се случваше тук, Кару нито за миг не се поколеба, нито изпита страх, че Акива я напуска по своя воля. Почувства присъствието на своите приятели и другари, които изпълваха пространството зад гърба й. Всички бяха тук: Исса, Лираз, Зири, Зузана, Мик, даже Елиза. Заедно с два пъти по двайсет извънбрачни и повече от два пъти по двайсет химери, всичките готови да се сражават в защита на Акива, щом го открият.
Но не и ако открият, че той самият себе си не защитава.
„Така трябва“, беше казал той.
Лираз беше тази, която му отговори.
- Не - отсече тя и сякаш стовари тази истина пред тях, възправяйки се над нея като лъвица, която отстоява плячката си. - Няма да го правиш. - И с тези думи изтегли меча, възправяйки се срещу стелианите.
- Лир, недей. - Акива трескаво вдигна ръце. - Моля те. Остави меча настрани. Не можеш да ги победиш.
Тя го погледна така, сякаш за първи път го виждаше.
- Не разбираш - продължи той. - В битката. Те са били. - Той обърна очи към стелианите, втренчен в по-възрастната жена. - Прав ли съм? Вие сте победили врага ни заради нас.
Тя обаче поклати глава.
- Не. Не ние го направихме.
Той примигна объркано. Но после тя продължи, посочвайки свирепата млада жена до себе си.
- Скараб го направи.
Никой не продума. Всички помнеха как техните врагове изведнъж се отпускаха безжизнени в битката и политаха към земята. Една-единствена жена. Само една жена беше постигнала това.
Лираз пъхна меча обратно в ножницата.
- Моля, обяснете ми какво става - прошушна Кару и когато Акива отново се извърна към по-възрастната жена, тя за миг помисли, че е пренебрегнал молбата й. Но той всъщност на свой ред умоляваше.