- Ще го направиш ли? - попита той. - Моля те!
Кару нямаше представа какво иска да каже с това, но усети, че между двете жени премина нещо: някакъв безсловесен спор. Едва по-късно щеше да разбере, че са обсъждали дали да им кажат - дали да им внушат - отговора на нейния въпрос и че в този спор Найтингейл е надделяла. Защото Кару щеше да проумее всичко едва по-късно.
В съзнанието й - в съзнанието на всички тях - проникна представата за смисъл и чувство и тя беше толкова съвършена, сякаш сами я преживяваха, но това беше нещо, което Кару не би си пожелала никога да преживее. Сега разбираше защо Акива беше помолил баба си - неговата баба - да им отговори по този начин: защото нито една изречена истина не би могла да се сравни с това. То я обгърна и проникна в нея: историята за една трагедия и неописуем ужас, безмилостна и заплетена и въпреки това предадена със съвършена лекота. Тя просто беше предоставена на нейното съзнание, сбито и точно, подобно на вселена, събрана в перла. Или като спомените от цял един живот, вместени в един ядец, помисли си Кару. Но тази история беше много по-всепроникваща и ужасяваща от нейния собствен живот. Приличаше по-скоро на сън.
Кошмарен.
Чак сега разбра какво се беше случило с Акива, откакто го видя за последно, защо сега той е като тлеещ огън и всичко в него е изгубено и пусто.
Как е възможно да понесеш нещо толкова огромно и така ужасяващо? Кару разбра как. Стоиш пред него, едва поемайки си дъх, и не можеш да си представиш как изобщо ти е минавало през ум, че може да има щастлив край.
Дълго време никой не проговори. Ужасът им беше очевиден, дишането - по-шумно от обикновено. За кратко в мисленото послание на Найтингейл се мярна усещането за непосилно бреме и свирепо ст, за разяждащ глад; сега, след като веднъж го бяха познали, никой от тях повече нямаше да го сбърка: напорът на нетилъм срещу кожата на техния свят.
Кару стоеше само на крачка от Акива, но сега тази крачка й се виждаше като бездна. Неговата роля беше съвсем категорично показана от мисленото послание и присъдата не подлежеше на обсъждане: той трябваше да замине. Доскоро преустройството на Империята им се виждаше огромно предизвикателство, но сега то се превърна в дребна подробност към главния въпрос за оцеляването на Ерец. Кару залитна. Акива се взря в очите й и тя видя неговия въпрос, но той не попита, загцото нейната орис не беше просто украшение, което да прикачи към своята. Тя не можеше да тръгне заедно с него. Без нея нямаше да има прераждане за народа на химерите.
Нали доскоро беше точно обратното - той се канеше да остане с нея, заради „по-важно задължение“, както беше казал на Ормерод, - но сега това беше невъзможно и тяхната история вече нямаше как да се превърне в историята на цял Ерец: серафими и химери заедно в „един по-различен живот“. Всичко е било само недоловимо потрепване, прашинка сред милиони други в един обсаден свят и те двамата за пореден път се оказаха разделени.
Лираз беше тази, която най-накрая наруши мълчанието.
- Ами звездните богове? - попита тя, почти умолително. - В легендата те влизат в сражение със зверовете и ги побеждават.
- Няма никакви звездни богове - отвърна Скараб и нейните думи бяха придружени от кратко и мрачно мислено послание: има само едно разкъсано небе и съзнанието, че в целия този безкрай няма нищо, което да ги пази и защитава и спасение отникъде не иде. Колкото и многобройни да бяха всичките тия богове, на които в трите, че и в повече светове бяха дали имена и на които се прекланяха, кога някога са получавали помощ? - И никога не е имало -произнесе Скараб с глас, който подсилваше със студената си мрачност думите й.
Това беше най-страшният и най-смазващият миг от всички и Кару завинаги щеше да го запомни като най-черната сянка - онова черно, което сенките могат да добият единствено редом с най-ярката светлина.
Защото веднага след това получиха друго мислено послание. То се вклини в предишното, бляскаво и ослепително. Това беше светлина, струяща изобилно. Усещане за светлина. Ндла армия от светлина. В нея имаше очертани силуети, златни и безбройни, и Кару някак разбра кои и какво бяха те. Всички го разбраха, макар силуетите да не отговаряха на мита. Всичко беше като в някакъв сън, дълбоко познание, съхранявано чрез сърцето. Тези бяха сияйните воини.
Звездните богове.
Кару видя как главата на Скараб се отмята назад, тази на Найтингейл също и усети техния потрес и разбра, че това послание не идваше от тях, нито от останалите стелиани, които изглеждаха не по-малко смаяни.