Това обаче не им помогна особено да проумеят последните събития, затова Зузана дръзна да наруши тишината.
- Хъм, време за какво?
През всички премина радостно оживление - и облекчение, че някой най-после е дал глас на въпроса, който всички искаха да зададат. Ама наистина. Време за какво?
- Време за освобождение - отвърна Близа. - За спасение. Време е за звездните богове.
- Те са само мит - проговори Скараб, но колебливо, сякаш очакваше да бъде разубедена. Също като останалите и тя пазеше образа на мисленото послание на Близа в съзнанието си, без да знае какво да прави с него. Знаеше само едно - че иска да му повярва.
- Така е - съгласи се Близа с усмивка. Всички сега нея гледаха. Всички я слушаха. Колко чудно, че именно тя трябваше да се превърне в съсредоточието на този момент - този величав миг в историята на всички техни светове.
- Моят народ разбра, че времето е океан, не река - обърна се към всички тя. - То не се оттича, нито пресъхва, нито е на приливи и отливи. То просто е - безкрайно и цялостно. Смъртните могат да преминат през него само в една посока, но това не отразява неговата цялост, а само нашата ограниченост. Миналото и бъдещето са измислени от нас конструкции.
Колкото до митовете - някои от тях са измислени, просто фантазия. Други обаче са истина. Едни са вече преживени. А сред теченията на времето, безкрайно и цялостно, други още не са. -Тя помълча, търсейки думи, които те биха разбрали.
- Някои от митовете са пророчество.
Но една раса от сияйни воини чула за тях и поела от своя далечен свят на битка с чудовищата.
Това били звездните богове, които пръснали светлина из вселената.
По някое време насред внезапните обрати Кару и Акива бяха скъсили разстоянието помежду си. Сега стояха притиснати един в друг, а в неописуемия им захлас пещерата се люлееше пред очите им. Тяхното сбогуване не беше нито забравено, нито избегнато. Страхът им се беше стопил, но не и мъката. Каквото и да се случеше тук тази нощ раздялата все още предстоеше. Лораменди чакаше, както и всички онези души, погребани под пепелищата. Кару все още беше последната надежда на химерите, а Акива оставаше такъв, какъвто е - неизмерим и опасен. Но те видяха нещо в това златно послание: новото бъдеще, което то разкриваше пред тях, беше колкото великолепно, толкова и потресаващо.
То внезапно стана и някак... сигурно. Все едно посланието на Елиза свърза в едно всички техни жизнени нишки и стана част от самите тях.
Нямаше връщане назад.
Зири беше хванал ръката на Лираз, когато ги обгърна първото мрачно послание, и сега продължаваше да я държи. Двамата за първи път се държаха за ръце и само за тях величието на онова, което им се разкри тази нощ беше засенчено от потресаващото чудо на сплетените им пръсти - сякаш ръцете им бяха създадени само и единствено за това, не да държат оръжие.
Но чудото, случило се с тях, беше помрачено от тъга, защото беше казано недвусмислено, че още не им е съдено да изоставят оръжията.
И че този миг изобщо не е близко.
Елиза беше пророк, а и Феер; първото беше невероятно, защото така им дари посланието и всичко онова, което то вещаеше; второто обаче беше още по-велико, защото тя беше сбъдването на своето собствено пророчество. В нея се съдържаха картите и спомените. Преди много време Елизаел от Чавасери беше предприела далечно пътуване отвъд воалите и беше картографирала вселените оттатък; благодарение на онова, в което опиянените от своята мощ магове бяха превърнали дванайсетте, тези карти сега принадлежаха единствено на Елиза, както и спомените за чудовищата на нейната прамайка. Никой от живите не беше съзирал нетилъм, нито беше бродил из световете, унищожени от тях, но всичко това се съдържаше в Елиза.
Ако Скараб беше решена да се сражава с Потопа, за това й трябваше водач. А тя беше решена и сега имаше водач.
Даже нещо повече от водач. Това всеки можеше да види. Скараб и Елиза имаха обща орис и се превърнаха в двете половини на едно цяло в мига, в който погледите им се срещнаха. Дори Карнасиал, останал безмълвен през цялото време, се отказа от въжделенията си за Скараб също толкова тихо, колкото ги беше и хранил.
Колкото до останалите, те всички видяха силуетите в посланието и всички повярваха в него, така както се вярва в мечта - без съображения и без капка съмнение. „Някои митове са истина -беше казала Елиза. - Едни са вече преживени. А сред теченията на времето, безкрайно и цялостно, други още не са.“
И всички веднага разбраха две неща: кои са сияйните воини и какво са те.