„Какво“ беше просто, макар и не по-малко дълбоко. Това бяха звездните богове, на които според течението на времето все още не беше съдено да се появят.
Колкото до „кои“...
Силуетите бяха потопени в светлина, великолепни и... познати. Видяха себе си, всеки един от тях, от Рат, момчето дашнаг, което вече не беше момче, до Мик, цигуларя от съседния свят, и Зузана, майсторката на марионетки. От Акива до Лираз, чийто копнеж Хазаел да е заедно с тях никога нямаше да угасне. От Зири киринът, в края на краищата оказал се късметлия, та чак до Исса, която никога преди не е била воин. И до Кару.
Кару, която преди цял един живот започна тази история на бойното поле, като коленичи край един умиращ ангел и се усмихна. Всеки би могъл да проследи линията от брега на Булфинч през всичко станало после - през животи, които свършваха и започваха отново; през войни, които биваха печелени и губени; през любов и ядец, ярост и разкаяние, измама и отчаяние, но винаги някъде там имаше надежда - та чак дотук, в тази пещера на Аделфийските планини, сред тези събрани наоколо.
Съдбата можеше само да се поклони с уважение - толкова добре навързано беше всичко, но въпреки това дъхът им секна, когато чуха Скараб, царица на стелианите и пазителка на Потопа, да казва с плам, от който по гърбовете им полазиха тръпки, включително и по нейния: „Ще има звездни богове. И това ще сме ние.“
ЕПИЛОГ
През повечето време Кару се събуждаше сутрин от ударите на ковашките чукове и разбираше, че е сама в палатката. Исса и Ясри обикновено се измъкваха тихичко още при изгрев слънце, за да помогнат на Вови и Ауар да приготвят купища храна за закуска, с която започваше денят в лагера. Хаксая беше на лов и понякога отсъстваше с дни, преследвайки стада на скелти по течението на река Ерлинг, а само един бог знаеше къде прекарват нощите Тангрис и Башаис.
Още преди да се обади първият чук на Ейгър - напоследък ковачницата служеше за будилник на Кару, - дружината на Амзалаг, отговаряща за разкопките, вече се беше нахранила и поела на работа, а след тях и другите работни отряди гцяха да се изреждат един по един в шатрата, която им служеше за столова.
Освен ковачите - сега те изработваха кадилници, не оръжия - имаше рибари, водоносци, градинари. Построиха си лодки и ги насмолиха, изплетоха рибарски мрежи. Посяха и късна пшеница в тлъстия чернозем на няколко километра от лагера, макар да очакваха глад през зимата, след като цяла година хамбарите бяха разграбвани, а нивите - опожарявани. Вярно, имаше по-малко гърла за изхранване и това не беше гола утеха, а факт, който щеше да им помогне да преживеят трудните времена.
Всички останали бяха заети с разчистване на развалините в града. Първата им работа беше да погребат костите, останали в пепелищата на погребалните клади. Нищо друго не беше оцеляло сред пламъците. По-късно гцяха да дойдат строителите, но сега руините трябваше да се разчистят, а извитите и огънати железни решетки на огромната клетка, защитавала града -извозени. Все още не бяха намерили достатъчно впрегатни животни, които да свършат това, пък и не знаеха какво ще правят с всичкото това желязо, щом веднъж го преместят. Според някои новият Лораменди също трябваше да е покрит с желязна клетка като предишния и Кару разбираше, че за химерите е още твърде рано да се почувстват в безопасност под открито небе, но въпреки това се надяваше, че докато дойде време да вземат окончателното решение, вече ще са готови да построят град, който повече да подхожда на едно светло бъдеще.
Един ден Лораменди можеше да стане много красив.
- Върнете се с някой архитект - каза само донякъде на шега Кару на Мик и Зузана, когато поеха обратно към Земята, възседнали буревестника - бяха го кръстили Самурай. Задачата им беше първо да осигурят зъби и второ - по настояване на Зузана - шоколад, пък и да разберат как върви техният роден свят след посещението на Яил. Сега двамата страшно липсваха на Кару. Зузана вече я нямаше да я разсейва и Кару постоянно беше на крачка от самосъжалението и горчивината. Не че беше сама тук, при това на светлинни години от непоносимата изолация през първите дни на бунта, когато Вълка ги поведе в кръвопролитна битка, а тя прекарваше по цели дни и нощи в създаване на воини, с които да се поддържа войната; сегашната й самота приличаше на ниско паднала мъгла: нито слънце, нито видим хоризонт, само постоянен, всепроникващ неизбежен мраз.
С изключение на сънищата.
Някои сутрини, щом се събудеше внезапно от първия звън на чуковете, имаше чувството, че е запратена обратно в реалния живот от една чудна златна сфера, където всичко беше някак замъглено - все едно гледката е размазана от сълзи в очите. Ясни оставаха единствено чувствата; това й напомняше първия досег с някоя душа, след като отвори кадилницата или още докато я търси над мъртвото тяло. И макар никога да не беше докосвала неговата душа - за щастие той не беше умирал, - тя имаше чувството, че усещането ще е много нежно, като да стоиш на припек.