Топлина и светлина, а присъствието на Акива беше толкова силно, че почти чувстваше своята ръка върху сърцето му, а неговата - върху своето.
Тази сутрин това чувство беше особено завладяващо. Тя продължи да лежи неподвижно, а илюзорната топлина все още трептеше върху дланта и гърдите й. Не искаше да отваря очи, а да се върне обратно при него в златната сфера и да остане там завинаги.
С въздишка си спомни една глупава песничка от живота си на Земята, в която се казваше, че ако искаш да си спомниш сънищата, веднага след като се събудиш трябва да ги помамиш като малки котенца. В общи линии почти през цялото време се пееше: „Мац-мац, писи-писи, мац-мац, писи-писи, мац-мац, писи-писи...“ и това винаги я караше да се усмихва. Сега обаче усмивката й беше малко крива, защото колкото и да се надяваше песничката да свърши работа, не се получи.
В този момент иззад платнището при входа на палатката се разнесе тихо покашляне.
- Кару?
Гласът беше приглушен, та да не я разбуди, ако още спи, но щом видя очертания на входа силует и как утринното слънце рисува с лъчите си една здрава мускулеста ръка, сияйна като позлатата на олтар, тя подскочи като отпусната пружина.
Завивката беше изритана в краката и тя се надигна от леглото още преди да е осъзнала заблудата си.
Оказа се Карнасиал.
Не успя да скрие болката и разочарованието. Наложи се да покрие лицето си с ръце.
- Извинявай - каза след миг, потискайки мъката дълбоко в себе си, както правеше всяка сутрин, за да може да преживее поредния ден. После дръпна ръце от лицето си и се усмихна на стелианския маг. - Не мисли, че съм ужасена да те видя - посрещна го.
- Всичко е наред. - Той пристъпи вътре. Тя забеляза, че й носи чай и полагаемата се сутрешна порция хляб, така че можеха направо да тръгнат за работа. - Според мен е хубаво да знаеш как изглежда някой, който се радва да те види. Едва ли друг е посрещан точно по този начин. Поне на мен не ми се беше случвало, но ще го запомня за цял живот.
- Може такава да ти е орисията, кой знае - каза Кару, поемайки чая. Някак беше подразбрала, че Карнасиал е имал нещо общо с царицата, но вече всичко е приключило; подозираше, че заради това се присъедини към тях като доброволец в Лораменди, вместо да се върне на Далечните острови с останалите. - Или е нещо като скол - продължи. Това беше високопланинско растение, чиято вонлива смола използваха за факлите в пещерите. - Расте само в трудни условия. - Никога няма да намериш скол в някоя обляна от слънце ливада, а само по голите чукари, покрити със скреж. Може би любовта, която ти разбива сърцето, е от същата порода и вирее единствено във враждебна среда.
Карнасиал поклати глава. Всъщност той не приличаше чак толкова на Акива, но тук постоянно го бъркаха с него, защото беше единственият стелианин в този край на света.
- Знаеш ли, че и той направи така - каза Карнасиал. - Първия път, когато го видяхме. Дошли бяхме да го убием. И гцяхме да приключим всичко още там, ако не се беше разбрало кой е всъщност. Скараб издаде някакъв звук, а той се обърна и се втренчи право в мястото, където тя стоеше невидима. Усмихваше се така, сякаш самата радост го е огряла в мрака. - Той помълча. -Защото мислеше, че си ти.
Ръката на Кару, с която държеше чая, взе да се тресе. Тя я подпря с другата, но и това не помогна особено.
- Кога се върнахте? - попита тя, за да смени темата. Той беше ходил до Астре като представител на стелианския двор. Лираз и Зири също пътуваха с него, за да се срещнат с Елион и Болейрос и да обсъдят плановете за настъпващата зима.
- Снощи - отвърна Карнасиал. - Някои от вашите също се върнаха с нас. Иксандер е бесен, защото според него изпуснал шанса да стане бог.
Бог. Звезден бог.
След мисленото послание на Близа непрекъснато обсъждаха какво ли може да означава това и в повечето случаи бяха на едно мнение, че няма разумно обяснение как така ще станат „богове“. Въпреки това ги свързваше необикновено единство и чувство за тържествена отговорност, приемайки новата си съдба. Щяха да станат част от осъществяването на един мит. Доскоро това беше легенда само на серафимите, но сега стана обща за всички. Вече нямаше значение дали са смъртни, или безсмъртни. Назряваше война, чийто епичен размах караше коленете им да се вдървяват и замъгляваше умовете им, защото те бяха сияйните воини, на които е съдено да прогонят мрака.