- Имам намерение от тук нататък да смятам себе си за богиня - беше заявила Зузана. - А вие може да вярвате в каквото си искате.
На Кару й се понрави идеята, че „може да вярва в каквото си иска“, сякаш реалността е някакъв ресторант, където си избираш от менюто. Ех, де да беше.
Три парчета торта, моля.
Карнасиал продължаваше да разказва за Иксандер.
- Заинатил се е, че по право му се полага да бъде един от звездните богове, защото искал да се върне в Киринските пещери заедно с теб, но вместо това са го пратили в Астре. По едно време се уплаших, че ще ме извика на двубой за моето място. - Той се усмихна.
Кару усети, че и тя се усмихва, представяйки си как огромният воин мечок се опитва да се промъкне през задната вратичка на съдбата.
- Никой не може да го знае със сигурност - отвърна тя, - защото няма как да замразим образа в посланието на Елиза и да направим списък с имената на присъстващите. - Нямаше как да видят втори път и посланието, защото Елиза замина за Далечните острови заедно със стелианите и Акива. - Нищо чудно всеки от нас да е видял онова, което е искал да види.
- Може - съгласи се Карнасиал. - Но аз тебе те видях.
Кару не можеше да му отвърне със същото. Тя не го беше видяла. В сиянието на това послание различи себе си и Акива, застанал плътно до нея. И се вкопчи в този образ като удавник за сламка.
Вярваше, че ще дойде време, когато дългът и на двамата ще бъде изпълнен и те ще могат да се съберат заедно - или поне ще могат да усучат, преплетат и съберат своите задължения в едно цяло. Ако им е писано завинаги предано да робуват на своята орисия, то нека поне й робуват предано на един и същи континент, а защо не и под един покрив.
Някой ден.
И дано това стане преди Скараб да ги е призовала под своите знамена за битка с нетилъм.
Кога ли щеше да стане? Едва ли скоро. Тази война не беше нещо, за което копнееш да се случи час по-скоро. Самата идея за нея била посрещната на нож след завръщането на стелианите у дома, както разправяше Карнасиал - той редовно получаваше мислени послания от своя народ.
Но съпротивата не била всеобща. Явно мнозина бяха застанали на страната на своята царица с надеждата, че в по-далечно бъдеще това ще ги освободи от дълга им да поддържат воала невредим.
- Имаш ли новини от дома? - позволи си да попита Кару. Той понякога й носеше вести от Акива и тя се надяваше, че и днес може да има нещо.
Карнасиал кимна.
- Отпреди две нощи. Всички са добре.
- Всички са добре? - повтори тя и съжали, че не може да борави толкова умело само с едната вежда като Зузана, за да покаже точно какво мисли за изчерпателността на тази новина. -Ама наистина ли всички?
- Даже повече от добре - потвърди той. - Царицата е у дома, воалът заздравява и наближава сезонът на сънищата.
Кару можеше и сама да се досети, че воалът заздравява, защото Акива вече не черпеше от него, и че обичайното равновесие е отново възстановено, но не разбираше какво означава сезон на мечтите. Затова попита.
- Това е... едно хубаво годишно време - отвърна Карнасиал прегракнало и отклони поглед.
- О! - откликна тя, но все още не разбираше нищо. - Колко хубаво?
Гласът му беше все така дрезгав, когато й отговори.
- Това изцяло зависи с кого ще го споделиш.
Този път Кару беше тази, която отвърна очи.
О!
После нахлузи ботушите и събра косата си с парче плат, което откъсна от едната от общо двете си ризи. Чист каприз. Донеси ластичета, мислено се обърна тя към Зузана, съжалявайки, че не владее телестезията.
След това беше вече напълно готова да тръгне, защото спеше облечена - сега не беше време за пижама, дори да имаше такава. Разполагаше само с два чифта дрехи и спеше и работеше с тях, докато не започнат да намирисват. Макар че, честно казано, трябваше да започнат доста да понамирисват. Забавно й беше да сн представя римския бутик, откъдето модният консултант на Естер беше купил дрехите и се пита какво ли представлява, да речем, един нормален ден за ризата, която е била следваща в купчината. Сигурно в момента я носеше някое италианско момиче на мотопед, а ръцете на момчето зад нея обхващаха свободно талията й. И нека момичето е с прическа ала Одри Хепбърн. И защо не? Римските блянове бяха достойни за прическата на Одри Хепбърн. Едно обаче беше сигурно: ризата на това въображаемо момиче може в началото и да е била като две капки вода с тази на Кару, но едва ли сега приличаше на зацапаната с пепел, захабена от прането в реката, избеляла от слънцето, намирисваща на пот дреха на гърба на Кару.