*
Акива така и не разбра дали неговите мислени послания стигат до Кару, но въпреки това продължаваше да опитва, докато седмиците прерастваха в месеци. Найтингейл го предупреди, че на такова голямо разстояние му трябва особена прецизност и майсторство, каквито не би могъл да постигне дори след години упорство. Тя изпрати няколко съобщения от негово име, но на него му беше трудно да подбере точните думи. Предпочиташе да изпрати своите чувства, макар да му беше казано, че за това се искат виртуозни умения в телестезията и че не трябва особено да се надява на успех - при това трябваше лично да изпрати посланието.
Далечните острови бяха пръснати отвъд екватора и там слънцето залязваше рано, в един и същи час през цялата година. Акива всеки ден, чак по здрач, успяваше да намери време да се усамоти и да опитва да се свърже с Кару. При нея, на другия край на света, по това време тъкмо се зазоряваше и на него му харесваше да си представя, че по този начин я буди, макар и да не можеше да го изпита лично.
Но някой ден...
- Така си и мислех - че тук ще те открия.
Акива се обърна. Намираше се в храма, построен в най-високата точка на острова, където идваше почти всяка вечер да търси усамотение. Това бяха точно сто тридесет и четири дни и нито веднъж досега не беше заварвал друг освен някой от сбръчканите старци, които поддържаха вечния огън. Този огън гореше в прослава на звездните богове и старците отказваха да приемат, че техните божества не съществуват. Скараб реши да не настоява и така огънят продължаваше да гори.
Но това тук беше неговата сестра Мелиел, която завари в затвора, когато дойде на островите. Още същия ден тя и нейните другари бяха освободени, както и всички войници и пратеници на Йорам, държани дотогава в отделна тъмница. Вече можеха свободно да решат дали да останат, или да си тръгнат; извънбрачните, които никой не чакаше у дома, останаха до един. Поне засега.
Неколцина от тях, включително Яв - най-младият, - бяха помамени от сезона на сънищата, който скоро щеше да приключи и със сигурност да допринесе за не малко синеоки наследници в родословието на сте лианите. Колкото до Мелиел, тя твърдеше, че причината да остане е нетилъм и защото искаше да участва в следващата война. Но според Акива с всеки изминал ден войната я мамеше все по-слабо; не му убягна и това, че вече отделя много повече време за песни, отколкото за бойни изкуства. Открай време притежаваше красив глас, а сега говорът й стана по-мек и почти се доближи до този на стелианите, докато разучаваше древни песни от Мелиз, в които се съдържаше магия.
Той я поздрави, но не попита защо й трябва. Двамата се бяха видели само преди час на вечеря, затова си помисли, че щом го търси, значи иска да говори с него насаме. Но дори да имаше да му казва нещо, тя не започна направо.
- Кой от тях е? - попита го тя, застанала до рамото му и вперила поглед заедно с него към далечината. В ясен ден от това място се виждаха близо двеста острова. Близо деветдесет процента от тях бяха необитаеми и почти непригодни за обитаване, но Акива си беше нарекъл един от тях. За себе си и за Кару, макар още да не го признаваше гласно. Сега протегна ръка и посочи една група острови на запад, зад които залязваше слънцето.
- Онзи малкият, който прилича на костенурка - каза и тя изхъмка, сякаш го разпозна, макар на него да не му се вярваше. Защото не беше някой от открояващите се острови, образувани от застинала в древността лава, нито пък беше от калдерите^ с техните скрити кратерни лагуни.
- Има ли на него прясна вода? - попита Мелиел.
- Всеки път, когато вали - отвърна той и тя се разсмя. По това време на годината валеше като из ведро - почти на всеки час, същински порой, какъвто не бяха виждали никога на север: краткотраен, но проливен. Водопадите, които тръгваха от този връх, набъбваха и променяха цвета си от син до кафяв само за минути, а после пак толкова бързо се връщаха към обичайния си вид. Въздухът беше душен, а облаците се носеха бавно съвсем ниско над главите им с натежали от дъжд търбуси. Една от най-зловегците гледки, които Акива беше виждал, бяха сенките на тези облаци, плъзгащи се по морската повърхност - приличаха му на силуети на
морски чудовища, за каквито ги беше помислил отначало и които и досега не му даваха мира.
- Виж, кит! - надаваше вик Айдолен, сочейки към сянката на някой облак, по-голяма от половината остров, заливайки се от смях при мисълта, че изобщо може да съществува толкова огромен левиатан.
На Акива това напомняше за нетилъм. Те никога не напускаха мислите му
- Ами къща? - продължи да разпитва Мелиел.