Той я стрелна с поглед.
- Още е рано да се нарече къща.
Но все пак и това не беше малко. Акива беше съхранил здравия си разум единствено заради тази надежда, а мисълта за Кару му помагаше ден след ден да усвоява фундаменталните уроци за своята анима, което беше правилното име за неговата „система от енергии“ и което бе не само в основата на магията, но и на съзнанието, душата и самия живот. Едва когато се превърнеше в същински господар на самия себе си и своята ужасяваща способност да черпи сиритхар, едва тогава щеше да бъде свободен да върви където пожелае. Колкото до Кару, тя можеше винаги да дойде при него и да види с какво запълва свободното си време, но дългът й щеше да я държи още много време надалече от него. Поне имаше слаба утеха в това, че Зири, Лираз, Зузана и Мик са близо до нея и следят зорко дали се грижи за себе си. Както и Карнасиал, който обеща да я посвети в много по-фини начини за плащане на десятъка, отколкото беше болката.
Даже самата мисъл за Кару, докато попива познание от стелианските магове, му действаше почти като утеха.
- Ама все пак и това предстои, нали? - продължи да настоява Мелиел.
Той сви рамене. Не искаше да й казва, че къщата е вече готова; беше готова още в онова утро, когато се събуди в голямото спално помещение, което делеше със своите извънбрачни братя и сестри, и остана да лежи със затворени очи, представяйки си какво можеше да е това утро, а не какво беше в действителност.
- Имаш ли нужда от нещо за нея? Силфида ми даде красив чайник, който още не съм използвала. Може да го вземеш.
Това беше съвсем обикновено предложение, но то накара Акива да хвърли подозрителен поглед към Мелиел. Той нямаше чайник, нито каквато и да било посуда, но не разбираше тя откъде може да го знае.
- Ами, благодаря ти - отговори, силейки се това да прозвучи любезно. Колкото и мило да беше предложението, все пак му се виждаше като инвазия в неговите най-интимни мисли. През повечето време, откакто дойде на островите, животът на Акива беше отворена книга. Всекидневните му занимания, тренировките, неговият напредък, даже настроенията му бяха тема на непрестанно обсъждане. Някой от маговете - най-често Найтингейл - през цялото време поддържаше връзка с неговата анима. Това беше контрол, сравним с измерването на пулса с пръст върху китката. Баба му го увери, че никой не си позволява да чете мислите му и той се надяваше да е наистина така; надяваше се също, че поради своята неопитност не пръска като конфети над цялото население на островите своите мислени послания към Кару.
Защото това много би го засрамило.
Въпреки чувството, че е нещо като социален експеримент за стелианите, той искаше да запази това единствено за себе си. Никога не говореше за него - за острова, за къщата, за своите надежди - макар, изглежда, всички да бяха наясно. Естествено, не беше водил никого там. Кару щеше да е първата. Някой ден. Това беше нещо като мантра^: някой ден.
- Хубаво - каза Мелиел и Акива изчака известно време, за да види дали няма да каже за какво всъщност е дошла, но тя мълчеше, а погледът, който му отправи, беше почти нежен. - Ще се видим на вечеря - каза най-накрая и докосна ръката му на раздяла. Това беше странна постъпка, но той побърза да освободи съзнанието си от нея, съсредоточен върху своето теле сте до Кару за деня. Чак по-късно, когато се спусна от върха и се върна в общото помещение за вечеря, тази странна постъпка повлече след себе си и други, защото там го чакаха и още необикновени неща, подредени по цялата дължина на отворения сламен навес на къщата.
Най-напред видя чайника, така разбра, че и другото също са дарове. Изкачи се по стъпалата и взе да разглежда предметите, които само преди час още не бяха тук. Табуретка с бродирана тапицерия, два медни фенера, огромна полирана купа от дърво, пълна с плодове от островите. Имаше цели метри прозирно бяло платно, сгънато прилежно, глинена стомна, огледало. Оглеждаше озадачен всичко това, когато чу плясък на криле зад гърба си и се обърна тъкмо да види как баба му каца. Държеше някакъв загънат пакет.
- И ти ли? - попита я той с лек укор.
Тя се усмихна със същата нежност като Мелиел преди малко. Какво са намислили тия жени, зачуди се Акива, докато Найтингейл се качваше по стълбите и му подаваше подаръка си.
- Защо не ги отнесеш направо на острова? - попита тя.
За миг Акива продължи да я гледа безмълвно. Причината толкова бавно да проумее смисъла на казаното беше, че досега пазеше в тайна своята надежда също толкова зорко, колкото и необузданата си магическа дарба. Когато най-после реши, че е разбрал думите й, не пророни нито дума. Само й прати мислено послание, което изригна от съзнанието му като вик. Съдържаше само един въпрос, по-скоро есенцията на този въпрос, и той се блъсна в нея с такава сила, че тя примигна изненадано, после се разсмя.