- Е - каза, - мисля, че телестезията ти се получи.
- Найтингейл - произнесе напрегнато той, а гласът му беше малко по силен от шепот, опънат до скъсване.
И тя кимна. Усмихна се. После мислено му изпрати мимолетния образ на силуети в небето. Буревестник. Кирин. Половин дузина серафими и още толкова химери. А сред тях фигура, която летеше без криле, носеше се по въздуха, а синята коса плющеше като син камшик на фона на здрачаващото се небе.
По-късно Акива щеше да съобрази, че не друг, а тъкмо Найтингейл беше дошла да му съобщи новината, защото са се опасявали в голямата си радост да не призове неволно сиритхар. Но той не го направи. Те го бяха обучили да познава границите на своята собствена анима и да не ги преминава и той го спазваше. Душата му заискри и засвятка като фойерверките, избухвали над Лораменди преди много години, когато Мадригал го беше хванала за ръка и го беше повела към един нов живот, виреещ само нощем и от любов.
Сега нощта отново приближаваше, а заедно с нея неочаквана, зовяща и много по-рано, отколкото той дръзваше да мечтае, идваше и любовта.
*
Карнасиал прати мислено съобщението, с което ги известяваше за тяхното пристигане, а жените подготвиха и уредиха всичко останало. Яв и Стиван от извънбрачните и даже Рийв и Рейв от сте лианите се възпротивиха, че било жестоко да отпращат Акива, докато всичко стане готово, но жените изобщо не ги послушаха. Те просто се събраха на терасата на скромния скален палат на Скараб и зачакаха. Нощта вече се беше спуснала над тях и отгоре с рев се изсипваше поредният кратък и внезапен порои, затова новодошлите кацнаха преди още някои да е зърнал просветването на крилете на серафимите в бурята.
Посрещнаха ги без фанфари. Мъжете бяха отделени като плява от жито и останаха по местата си. Карнасиал и Рийв кръстосаха погледи, излъчващи продължително изстрадана солидарност, преди да поведат Мик и Зири заедно с Вирко, Рат, Иксандер и още неколцина ококорени извънбрачни право през пороя.
През това време Скараб, Близа и Найтингейл на свой ред съпроводиха Кару, Зузана, Лираз, Исса и Оживелите сенки към личните покои на царицата и дворцовите бани, където ги обгърна благоуханна пара и всички гостенки единодушно се съгласиха, че това е най-прекрасното от всички възможни посрещания.
Е, само едно нещо не беше наред. Кару търсеше с поглед Акива в секундите между кацането и отвеждането им, но не го видя. Найтингейл стисна ръката й и се усмихна и това донякъде я утеши, защото нямаше как да изпита пълен покой, докато не го види и не усети, че връзката между двамата е непокътната.
Вярваше, че е точно така. Непокътната. Всяка утрин се будеше с тази увереност, все едно е била заедно с него, докато спи.
- Как така решихте да дойдете? - попита Скараб, когато вече всички бяха смъкнали дрехите и се бяха разположили в покритата с пяна вода с глинени бокали в ръце, пълни с някакъв странен ликьор, чиито охлаждащи свойства правеха поносима нетърпимата жега в баните. -Приключихте ли вече работата си?
Кару изпита благодарност към Исса, задето отговори вместо нея. Точно сега нямаше сили да се преструва и да води светски разговори.
Къде е той?
- Приключихме със събирането на душите - отвърна Исса. - Те са вече в безопасност. Но зимата се очертава да бъде тежка, а всеки ден пристигат нови и нови бегълци. Решихме да изчакаме по-благоприятно време на годината, за да се заемем с възкресяването.
Това беше елегантен начин да се премълчи, че не са върнали всички мъртви от Лораменди към живот, само за да гладуват през мрачната зима насред леда и превърнатите в кал пепелища. Нямаше нито достатъчно храна за толкова гърла, нито пък подслон. Едва ли Бримстоун и Войнолюбеца са си представяли това, когато са разрушили високата спираловидна стълба, водеща към недрата на земята, и са затрупали там останките от своя народ. И не за това бяха пожертвали живота си онези, които бяха останали на повърхността, а за да могат техните събратя някой ден да се радват на по-добър живот.
Този ден обаче още не беше настъпил. Времето все още не беше достатъчно добро.
Затова решението им беше правилно, Кару го знаеше, но тъй като то я освобождаваше временно от нейните задължения и й даваше свобода да прави каквото пожелае, тя не се намеси в обсъждането на въпроса и остави другите да преценят как да постъпят. Не можеше да преодолее усещането, че нейните собствени копнежи са твърде егоистични; нямаше право да замине на другия край на света, за да се посвети само на една душа, когато на нея възлагаха толкова надежди и толкова много други души се намираха в стаза.