- Това е смело решение и вярвам, че не ви е било лесно да го вземете - продължи Скараб, сякаш усетила вътрешната й борба. - Но всичко ще бъде наред. Градовете отново ще бъдат въздигнати. Въпрос е само на мишци, воля и време.
- Като стана дума за време - намеси се Найтингейл, - колко дълго ще останете?
Този път отговори Лираз.
- Повечето от нас ще бъдат тук само две седмици, но се реши - тя изгледа неумолимо Кару -Кару да остане с вас до пролетта.
Това предизвикваше най-дълбоката вътрешна борба у Кару. Колкото и силно да го желаеше -цяла зима тук, заедно с Акива, - тя не можеше да не мисли за трудните условия на живот, които щяха да понасят другите. Когато ножът опре до кокал, мислеше си тя, никой не излиза във ваканция.
- Здравето на твоята анима е от съдбоносно значение за твоя народ - каза Скараб. - Никога не го забравяй. Затова имаш нужда от укрепване и почивка.
Найтингейл кимна утвърдително.
- Както болката е грубо и сурово средство за плащане на десятък, така и нещастието предизвиква сурови сили.
- Щастието е това - обади се Елиза, сякаш знаеше за какво говори, - от което анимата разцъфва.
Исса кимаше утвърдително на всичко казано от жените, а върху лицето й беше изписано категорично: нали ти казах. Естествено, че тя самата беше казала същото неотдавна, макар и не точно с тези думи.
- Твой дълг е, сладко момиче - изрече напевно тя сега, - да бъдеш здрава те лом и духом.
Все някъде трябва да има щастие, припомни си Кару и с въздишка се потопи още по-
дълбоко във водата. Имаше предопределения на съдбата, които трудно се приемаха, но това не беше едно от тях.
- Е, добре тогава - каза тя с шеговита неохота, - щом като се налага.
Изкъпаха се и Кару излезе от басейна с усещането, че банята е пречистила както тялото, така и духа й. Хубаво беше да я обгрнжват жени, пък и каква компания бяха само! Най-смъртоносните сред химерите, редом с най-смъртоносните сред серафимите, заедно с една ная, една нийк-нийк, приела лъжовно очарователния вид на човешко момиче, две огненооки стелианки с необхватна мощ и Елиза, която беше отговорът. Ключът в ключалката. Но заедно с това и страхотна мацка.
Сресаха косите на Кару и още мокри ги усукаха като лозови филизи по голия й гръб. Донесоха леки копринени одеяния, каквито носеха стелианите, и увиха около тялото й метри нежна като паяжина тъкан.
- Бялото няма да ти подхожда - отсече Скараб и запрати дрехата настрани. Вместо това с шумолене извади среднощно синя коприна, обсипана със съзвездия от дребни кристали и Кару се разсмя. Пое дрехата и я остави да се стече като водни струйки между пръстите й, а заедно с нея н миналото.
- Какво? - попита Зузана.
- Нищо - отвърна Кару и се остави да я облекат. Дрехата приличаше на нещо като сари^, прихванато само на едното рамо, а ръцете оставаха голи; Кару почти си пожела да има купичка със захар и пухче, за да се поръси с нея. Като ехо от една друга първа нощ. Дрехата й толкова приличаше на онази, която беше носила на бала на Войнолюбеца, където Акива дойде да я открие.
- Искаш ли да запазиш тези дрехи? - попита Елиза, подритвайки изоставената купчина.
- Изгори ги - отвърна Кару. - Или не, почакай. - После бръкна в джоба на панталона за ядеца, който беше носила със себе си през всичките тези месеци. - Готово - каза. - Сега вече можеш да ги изгориш.
Чувстваше се като същинска младоженка, докато я извеждаха навън. Дъждът беше спрял, но нощта още живееше със спомена за него в шума от капките и ручейчетата, с трелите на различни създания и уханието на мед, а въздухът беше дъхав и наситен с влага.
И там чакаше Акива.
Прогизнал до кости и обвит в мъглата, образувана при досега на дъжда с жаркото му тяло.
Очите му пламтяха сърдито, беше бесен заради дългото чакане. Ръцете му, стиснати в юмруци, се тресяха, но мигом утихнаха, щом зърна Кару.
Времето изведнъж замря, или поне на него така му се стори. Вече нямаше никаква полза от тези обидни секунди, в които не се докосваха. И без това бяха насъбрали толкова, че можеха да прескочат последните.
Полетяха заедно. Времето отскочи от пътя им, а Кару и Акива се издигнаха нагоре в спирала, оставяйки сушата и морето далече долу. Островите се отдалечаваха. Небето ги притегли към себе си, както и двете луни, скрити зад облаците, за да не види никой сълзите им и тяхната скръб, които вече принадлежаха на една отминала епоха.