Оставиха се обезсилени и замаяни да бъдат влачени в продължение на километри. Оказаха се впримчени в капан и отнесени от вихъра, пляскайки бясно с криле, за да си възвърнат контрола, а после... дойде затишието. Кратко и почти мъртвешко, което им позволи едва за миг да си поемат дъх, преди вихрушката отново да зафучи със страшна сила и пак да ги понесе, този път на запад, обратно към Калифас и даже оттатък него, където най-после ги освободи. Ама че сила! Имаха чувството, че самият етер си е поел дълбоко въздух, а после го е издишал с издути бузи. Всички тия природни феномени няма как да не са свързани, помисли си Мелиел. Вятърът, натъртеното небе, събирането на буревестниците. Нито един от тях не беше естествен, нито пък вещаеше добро.
Очарователното лице на Айдолен стана непроницаемо и в очите u вече не проблясваха искрици.
- Не беше вятър - каза тя.
- Тогава какво беше това? - попита Мелиел с надеждата момичето да удържи още малко тази необичайна прямота.
- Кражба - отвърна то и понечи да си тръгне. - Простете. Има ли още нещо?
- Да - отвърна Мелиел. - Искам да знам какво ще правите с нас.
Айдолен се извърна рязко като пепелянка, което накара Мелиел да потръпне.
- Толкова ли си нетърпелива да ви направят нещо?
Мелиел примигна.
- Само исках да знам...
- Не е решено. Тук идват толкова малко чужденци. Децата сигурно ще искат да ви видят, така си мисля. Сини очи. Толкова е чудно. - Тя каза това с възхита, гледайки право към Яв, най-младия в отряда, който беше и най-красив. Той поруменя чак до корените на русата си коса. Айдолен се обърна отново към Мелиел със замислен поглед. - От друга страна обаче Райт поиска да ви дадат на новобранците. За тренировка.
Тренировка? На какво? Мелиел нямаше намерение да пита; откакто срещнаха този народ, тя стана свидетел на много неща, които подсказваха невиждани магически дарби. Изкуството на магията беше отдавна и безвъзвратно изгубено в Империята и я изпълваше с ужас. Очите на Айдолен обаче гледаха весело. Мигар се шегуваше? Но това не успокои Мелиел. Толкова малко чужденци, беше казала стелианката.
- Къде са другите? - попита Мелиел.
- Другите ли?
Без да е сигурна, че държи да настоява, Мелиел продължи.
- Да. - Опита се гласът u да прозвучи решително. Нали точно с такава мисия беше изпратена в края на краищата - да разбере. Отрядът u беше проводен със задачата да намери дирите на изчезналите императорски пратеници. На декларацията за обявяване на война, пратена от Йорам на стелианите, беше отговорено с кошница плодове - значи тя очевидно е била получена, но пратеникът така и не се завърна, както изчезнаха и няколко отряда, пратени на поход към Далечните острови. През времето, прекарано в плен, Мелиел и нейните воини не бяха нито видели, нито чули за други затворници. - Пратениците на императора - продължи тя. - Те не се завърнаха.
- Сигурни ли сте - попита момичето сладко. Твърде сладко, като мед, който прикрива жлъчката отрова. После демонстративно коленичи, като през цялото време не откъсваше поглед от Мелиел, и си взе плод от кошницата край вратата. Плодът беше една от розовите сфери, които извънбрачните не можеха да понесат. Може и да бяха плодове, но тия неща бяха на вид като месести торбички, пълни с червен сок, отблъскващи, издути и топли.
Момичето отхапа от плода и в този момент Мелиел можеше да се закълне, че зъбите му са със заострени краища. Като че някой беше смъкнал скриващ я воал и под него Айдолен с танцуващите очи се оказа свирепа варварка. Цялата u деликатност се беше изпарила, сега тя беше... противна. Плодът се пръсна и тя отметна глава, смучеше и се облизваше, за да вкара гъстия сок в устата си. Гръклянът u изпъкна, червеното започна да избива по устните, течеше надолу по брадичката, гъсто и тъмно, чак до белия водопад на роклята, където разцъфна като кървави цветя, несъмнено беше кръв, а тя продължаваше да смуче от плода. Воините с погнуса се дръпнаха от нея и когато Айдолен отново отпусна глава, за да втренчи поглед в Мелиел, лицето u беше лакомо омазано в червено.
Същинска хищна птица, помисли си Мелиел, която надига глава от нечий окървавен скелет.
- Заедно със своята ненавист, вие ни поднесохте вашата плът и кръв - каза Айдолен с капещи устни и вече беше невъзможно даже да си спомнят грациозното момиче, което беше само преди миг. - С какво намерение дойдохте, ако не да ни отдадете себе си? Нима си въобразявахте, че ще ви оставим такива, каквито сте - със сините ви очи, черните ръце и всичко останало? - Протегна празната кожа на изсмукания плод и я пусна на земята. Тя с шляпване падна върху покрития с плочи под.