Едва ли говореше за... Не. Не и плодът. Мелиел беше виждала какво ли не, но съзнанието u отказваше да приеме подобно нещо. Просто отказваше. Това беше някаква отвратителна шега. Погнусата u даде кураж.
- Никога не е ставало дума за лична ненавист - каза тя. - На нас не ни е позволен луксът сами да избираме враговете си. Ние сме воини. - Воини, каза, но имаше предвид роби.
- Воини - повтори с презрение Айдолен. - Да, войниците и децата правят каквото им се нареди. - Изви устни, докато ги оглеждаше един по един, после продължи. - Децата порастват, но войниците просто умират.
Просто. Умират. Всяка дума беше като пробождане, после вратата се отвори недокосната, тя се озова от другата страна на прага, без да е помръднала, и вече стоеше в коридора. И преди го беше правила - караше времето да изглежда забавено или забързано, а определени моменти се губеха като пропуснати секунди, разполовени и погълнати.
Погълнати като този съсирен червен сок, който не беше кръв, това не можеше да е кръв.
- Значи ще умрем? - насили се да произнесе Мелиел.
- Царицата ще реши какво да прави с вас.
Царицата? Това беше първото споменаване на царицата. Тя ли беше проводила на Йорам кошницата с плодове, дето прати четиринайсет Счупени остриета на бесилката при портата към
Западния път, а една наложница беше изхвърлена, увита със саван, заедно със сметта?
- Кога? - попита Мелиел. - Кога ще реши?
- Когато се прибере - отвърна момичето. - Наслаждавайте се на своята плът и кръв, докато още можете, сладки войничета. Скараб отиде да ловува. - Тя взе да си тананика последната дума. - Ловува, ловува. - После се озъби в усмивка и Мелиел отново зърна заострените краища на зъбите... а след това разбра, че не е така. Циклещо време, накъсана действителност. Къде беше истината? Прищракване и примигване, вратата вече беше затворена, Айдолен я нямаше и...
... в помещението цареше мрак.
Мелиел примигна, отърси се от внезапно налегналата я тежест и се огледа. Мрак? Думите на Айдолен продължаваха да отекват в килията - ловува, ловува - значи да е минала най-много секунда, но наоколо вече беше тъмно. Стиван също примигваше, както Дория и останалите. Младият Яв, едва-що напуснал тренировъчния лагер и с все още по момчешки кръгло лице, имаше сълзи от ужас в сините, сини очи.
Ловува ловува ловува.
Мелиел се извърна към прозореца и с един замах на крилете се озова край него, провря се навън и се огледа. Точно както се опасяваше. Вече не беше утрин.
Вече не беше ден. Черният плащ на нощта скриваше небесните натъртвания, а двете луни бяха високо горе и съвсем тънки, Нитид като полумесец, Елай - едва сърп, но заедно даваха достатъчно светлина, за да посребрят краищата на крилете на буревестниците, докато те продължаваха да образуват безкрайните си окръжности.
Ловува, долетя гласът на Айдолен - ехо от спомен или илюзия някаква - докато Мелиел се притискаше към стената и целият изгубен ден препускаше през нея, безвъзвратно отлетял, заедно с всяка открадната секунда, която, с потръпване осъзна тя, я водеше към последния миг. Дали ще умрат тук, целият отряд? Тя не можеше - или не искаше - да повярва на Айдолен за плода, но от спомена за неговата тежка плът между собствените u зъби продължаваше да u се гади.
Това може и да бяха серафими, но с това се изчерпваха приликите помежду им, а в съзнанието на Мелиел тяхната мистериозна царица - Скараб? - започваше да придобива ужасяваща форма.
Ловува ловува ловува.
Какво ли ловува?
ПРИШЕСТВИЕТО + 6 часа
9. Приземяване
В 15,12 ч. по Гринуич, наблюдавани от цял свят, ангелите се приземиха. Имаше период от няколко часа, когато небесната траектория на техния полет се виеше на запад от Самарканд, над Каспийско море и Азърбайджан и посоката за всички все още беше пълна загадка. Пътят им продължи на запад през Турция и чак когато ангелите пресякоха 36-я меридиан, без да завият на юг, Светите земи отпаднаха от сметката. После всички залози бяха за Ватикана и парите не отидоха напразно.
Поддържайки строя, в който бяха летели - двайсет съвършено оформени блока с по петдесет ангела във всеки, - посетителите кацнаха на огромния полукръгъл площад пред базиликата „Св. Петър“ в Рим.
Научните работници, дипломантите и стажантите, събрани в сутерена на НПМ във Вашингтон, наблюдаваха телевизионния екран в пълно мълчание, докато облеченият в барокови одежди, подобаващи на титлата му - Негово светейшество, Епископ на Рим, Наместник на Исус Христос, Приемник на княза на апостолите, Върховен понтифекс на Вселенската църква, Патриарх на запада, Примас на Италия, Архиепископ и митрополит на Римската провинция, монарх на града-държава Ватикана, Роб на робите на Бога - папа пристъпваше напред, за да приветства своите величествени гости.