Акива усети като остра физическа болка спомена как Мадригал спи до него и шегата не му се стори никак забавна. Изобщо не беше смешна тук, сред кънтящите пещери на нейното зверски изклано племе; при по-внимателно взиране все още можеха да се различат засъхналите кървави следи от влачените по пода тела. Какво ли ще е за Кару да види тези доказателства? Дали помнеше ясно деня, в който е осиротяла? Когато е осиротяла за първи път, напомни си той. Второто й осиротяване беше много по-скорошно, и то по негова вина.
- Мисля, че ще е най-добре - проговори той, - ако останем отделно едни от други.
Смеховете утихнаха и постепенно секнаха. Сега всички погледи бяха вперени в него, а по
лицата беше застинала някаква смесица от весело учудване и нарастващ гняв, като не можеше да се разбере кое надделява. Обаче нито едното, нито другото беше задоволителен резултат. Сега Акива трябваше да ги поведе в съвсем различна посока: да приемат, макар и неохотно, онова, което каза.
Точно в този момент обаче това изглеждаше малко вероятно. Засега беше оставил химерите в една високопланинска клисура, докато дойде време да се върне и да ги отведе на по-безопасно място. Първата му грижа бе да осигури убежище за Кару - но също и на останалите. Едва ли втори път ще има такъв шанс. Не успее ли сега да убеди братята и сестрите си, значи пропадаше и мечтата.
- Вие решавате - каза. - Може да откажете. Отказахме да служим на Империята. Предпочетохме сами да изберем своята битка, ето защо вече сами можем да избираме и съюзниците си. Няма спор, че разбихме химерите. Малкото оцелели са вече врагове от една приключила война. Сега пред нас стои нова заплаха и тя не застрашава само нас, въпреки че ние сме първата цел, а цял Ерец: чака ни нова епоха на тирания, в сравнение с която управлението на баща ни ще е като погалване с перце. Трябва да спрем Яил. Това е най-важното.
- За тая работа зверовете не ни трябват - изстъпи се напред Елион. За разлика от Ксатанаил, Акива познаваше добре Елион и изпитваше уважение към него. Той беше сред най-възрастните оцелели от копелетата, но въпреки това не беше много стар - косата му едва-едва се прошарваше. Отличаваше се с трезва мисъл и винаги отрано планираше всичко; не се поддаваше
на емоцията на мига, нито допускаше ненужно насилие.
- Така ли? - извърна се към него Акива. - Доминионът наброява пет хиляди, а Яил е вече император, което ще рече, че командва и Втори легион.
- И колко са сега зверовете?
- Броят на химерите - отвърна Акива - в момента е осемдесет и седем.
- Осемдесет и седем - изсмя се Елион. В смеха му нямаше презрение, по-скоро тъга. - Само толкова? И как ще ни помогнат тогава?
- Ще ни помогнат с още осемдесет и седем воини - отвърна Акива. За начало, помисли си, но не го каза на глас. Все още не им беше съобщил, че химерите наистина имат нов възкресител. - Осемдесет и седем химери с хамси срещу Доминиона.
- Или срещу нас - натърти Елион.
Акива много искаше да ги убеди, че хамсите няма да са насочени срещу тях; все още му се гадеше от коварно прицелените към него мълнии на техните длани и усещаше тъпа болка в стомаха. - Те нямат по-основателна причина да ни харесват, отколкото ние - тях. Напротив. Само погледнете на какво прилича тяхната родина. Интересите ни обаче, поне засега, са сходни. Белия вълк даде дума...
Споменаването на Белия вълк сякаш отприщи някакъв бент.
- Белия вълк е жив? - провикнаха се неколцина. - И ти още не си го убил?! - присъединиха се и други.
Гласовете изпълниха пещерата, взеха да се блъскат о стените и да кънтят, стигнаха високия свод и сякаш се умножиха в хор заедно с ехото.
- Да, генералът е още жив - потвърди Акива. Наложи се да ги надвиква. - И не, още не съм го убил. - Само ако знаете колко ми костваше това. - Той също не ме уби, въпреки че можеше лесно да го направи.
Виковете замряха, след това и тяхното ехо, но Акива сякаш нямаше какво повече да каже. Станеше ли дума за Тиаго, убедителността му секваше. Дали ако Белия вълк беше мъртъв, сега той щеше да е по-красноречив? Не мисли за него, каза си, мисли за нея.
Така и направи.
- Има минало, има и бъдеще - продължи. - Настоящето е само една секунда, която дели едното от другото. А ние сме се вкопчили в тази секунда, сякаш може да ни отведе напред - но към какво? Ндл живот Империята е била нашата двигателна сила, която ни налагаше пълно изтребление на зверовете и това най-накрая стана. То вече е минало, но ние сме още живи -малко по-малко от триста - и все още се стремим напред към нещо, но вече не Империята ни насочва. Аз лично бих искал това нещо да е...