Но Лираз беше по-особена от останалите. Особено асоциална. Даже зрелищно асоциална. И въпреки това Кару се чувстваше отговорна за нея. Тя се оказа между двете групи като... какво? Нещо като посредник? Едва ли имаше по-неподходящ избор за тази роля. Точно преди Акива да поеме на път, погледът му за кратко скъси разстоянието между тях двамата с Кару. Нямаше друг, способен на такова нещо - да прогори с очи пътека във въздуха, да те накара да се почувстваш забелязан, откроен. Не бяха разменили нито дума след напускането на казбата; даже не се случи да се озоват близо един до друг, пък и тя внимаваше накъде гледа, но този негов единствен поглед й каза много, включително я помоли да се грижи за сестра му.
И тя не беше никак безразлична към тая негова молба. Май поне засега никой не досаждаше на Лираз. Кару много се надяваше и занапред някой от нейните спътници да не се подаде на глупаво изкушение само защото Акива го няма да защити сестра си.
Кога ли най-после ще се върне?
Долу в ниското огньовете продължаваха да пръскат зелени искри и да бълват воня на зеле, излъчвайки съвсем слаба топлина. Кару крачеше по гребена на възвишението, поглеждайки ту химерите от едната страна на склона, ту в далечината за появата на Акива. Но в сгъстяващия се здрач нямаше и помен от зарево на криле.
Какво ли става там? Ами ако се върне с лоши новини? Къде другаде биха могли да отидат химерите, ако не в Киринските пещери? Обратно в минните шахти, където се криеха преди да намерят убежище в света на хората? Кару потръпна при тази мисъл.
Плашеше я и самата мисъл за последиците от чудовищната инвазия на ангелите.
Както и това да загубят своя последен шанс.
Изведнъж осъзна, че вече много силно, макар и от съвсем скоро време, се осланя на този съюз - колкото и да беше налудничава идеята за него; съюзът означаваше много за нейните съратници - той би гарантирал както задоволяване на елементарните им потребности, така и истинска цел. Химерите имаха нужда от него. Тя се нуждаеше от него.
На всичкото отгоре, докато задникът й сега мръзнеше на открито, извънбрачните се радваха на удобства в дома на нейните предци! А там, ако не я лъжеше паметта, имаше горещи извори.
О, не, за бога!
Доловила беше леко драскане на нокти по камъка - единствен издайнически знак за приближаването на Белия вълк. Обърна се. Носеше й чай, който тя прие с благодарност; обви пръсти около горещото тенекиено канче и го поднесе към лицето си, за да вдиша парата.
- Не е нужно да стоиш на вятъра - каза той. - Касгар и Кейта-Ейри са на пост.
- Знам - отвърна тя. - Просто не ме свърта на едно място. Благодаря за чая.
- Моля.
- Къде прати останалите? - попита тя. От високото го беше видяла да говори с лейтенантите си, а после да провожда четири двойки химери обратно там, откъдето бяха дошли.
- Накарах ги да патрулират по източната част на брега - отвърна той. - И да не изпускат хоризонта от поглед. След двайсет и четири часа тук ще се върне по един от всяка двойка; после ще докладват на всеки дванайсет часа, за да сме сигурни, че пътят е чист, преди да напуснем планините.
Тя кимна. Умен ход. Брегът на зверовете беше територия на серафимите. Сега навсякъде беше територия на серафимите, а те нямаха никаква представа какво прави в момента останалата част от армията на Империята, нито къде се намира. Засега планините им осигуряваха прикритие; за да се върнат в света на хората обаче, ще се наложи отново да излязат на открито, докато техните вече обединени сили преминат един по един през портала.
- Според теб как върви досега? - попита той, снишавайки глас.
Цялата нащрек, Кару хвърли поглед към химерите, пръснати долу покрай склоновете на скалистата падина. Никой обаче не гледаше към тях. Благодарение на сгъстяващия се мрак двамата бяха само силуети на билото, а вятърът отнасяше гласовете им надалече.
- Мисля, че добре - отвърна. - Ти се справяш чудесно. - Имаше предвид в ролята на Тиаго.
- Само дето е малко зловещо.
- Зловещо - повтори той.
- Убедително. На няколко пъти почти забравих...
Той не я остави да довърши.
- Не го забравяй. Никога. Дори за секунда. - Пое си дъх. - Моля те.