Толкова много се криеше зад тези негови думи. Моля те, не забравяй, че аз не съм чудовище. Моля те, не забравяй от какво се отказах. Моля те, не забравяй за мен. Кару се засрами, че е казала гласно мислите си. Дали наистина искаше да прозвучи като комплимент? Как изобщо можа да си въобрази, че той ще го приеме за комплимент? Толкова добре се справяш в ролята на маниака, когото убих. Звучеше по-скоро като обвинение.
- Няма да го забравя - каза тя на Зири. Спомни си своята краткотрайна тревога, че тялото на Вълка може да го промени. Сега обаче, щом се насили да го погледне, вече знаеше, че такава опасност няма.
Тези не бяха очите на Тиаго, не и точно в този момент. Гледаха прекалено меко. Е, това, разбира се, бяха пак бледите очи на Вълка, но в същото време много по-различни, отколкото ги помнеше. Невероятно бе как две души могат да гледат през едни и същи очи по толкова различен начин - това сякаш напълно променяше и формата им. Без студената надменност на Вълка това лице наистина можеше да изглежда мило. Но беше и опасно. Вълкът никога не гледаше мило. Куртоазно - да, също и вежливо. С привидно мило изражение? Определено. Но наистина мило? Не, ето защо разликата беше драстична.
- Обещавам ти - продължи с толкова снишен глас, че почти не се чуваше сред воя на вятъра.
- Никога не бих могла да забравя кой си всъщност.
Той се беше наклонил към нея, за да долови думите й; после не се дръпна и на свой ред заговори с тайнствено приглушен глас толкова отблизо, че тя усети как дъхът му й гъделпчка ухото.
- Благодаря ти.
Гласът му беше топъл, неприсъщ на Тиаго също като очите, пропит с копнеж.
Кару рязко отстъпи назад, възстановявайки дистанцията помежду им. Дори духът на Зири не беше способен да промени физическото присъствие на Вълка до такава степен, че от близостта му да не я побиват тръпки всеки път. Раните й все още горяха. Ухото, което неговите зъби разкъсаха, продължаваше да пулсира болезнено. Дори нямаше нужда да затваря очи, за да си припомни какво е да те затиска тежестта на това тяло.
- Държиш ли се? - попита я той след миг мълчание.
- Бива - отвърна тя. - Но ще съм много по-добре, когато всичко се разбере. - И посочи с кимване нощта наоколо, сякаш бъдещето им беше изписано на небето - което нищо чудно да се окаже истина, ако Акива вече летеше обратно. Сърцето й внезапно се сви. Докъде се простираше тяхното бъдеще? Какво им носеше?
И кой ще бъде до нея тогава?
- Аз също - обади се Зири. - Ще се почувствам по-добре, ако новините са добри. Представа нямам какво ще правя, ако планът се провали.
- И аз. - Кару се опита да си придаде храбър вид. - Но все ще измислим нещо, ако се наложи.
Той кимна.
- Надявам се да видя... родното си място.
Толкова нерешителност имаше в думите му. Той беше още пеленаче, когато загубиха своето племе, и нямаше спомен за живота си преди Лораменди.
- Можеш да го наречеш свой дом - каза му Кару. - Поне пред мен можеш да си го позволиш.
- Ти помниш ли го?
Тя кимна.
- Спомням си пещерите. Лицата по-трудно. Тези на родителите ми са като размазани петна.
Болно й стана да си го признае. Зири беше пеленаче, но тя имаше навършени седем години,
когато това се случи и никой друг освен нея не оцеля, за да го помни. Кирините щеше да ги има, докато ги пази в паметта си, а ето че бяха почти изчезнали. Усети как съвестта й остро и болезнено напомня за себе си. Дали ще забрави и лицето на Зири като техните? Мисълта за неговото тяло в плиткия гроб непрекъснато я преследваше. Как пръста засипва клепачите му и беглото просветване на неговите кафяви очи, преди да ги затвори. Излезлите по дланите й мехури след като го погреба в пълно отчаяние още смъдяха; всеки път, щом я заболяха, пред очите й се появяваше лицето му с отпуснати в смъртта черти. И тя знаеше, че съвсем скоро те ще загубят ясните си очертания. Трябваше да го нарисува - жив, - докато все още можеше. Но дори да го беше направила, сега не би могла да му покаже портрета. Той умееше да разчита и най-дребните жестове, а тя не искаше да му вдъхва лъжлива надежда. Не от такава надежда се нуждаеше той.
- Ще ми покажеш ли мястото, когато - ако - стигнем там? - попита той.
- Едва ли ще имаме много време - отвърна Кару.
- Знам. Но се надяваме поне за известно време да останем насаме, колкото да е малко.
Насаме? Кару застана нащрек. Какво си мислеше той - че е възможно да останат насаме?
Той също се скова, когато забеляза как се изопнаха чертите й.
- Нямах предвид насаме с теб. Не, че не бих... но не това исках да кажа. Просто... - Той си пое дълбоко въздух и тежко издиша. - Просто съм уморен, Кару. Ще ми се поне за малко да не ме дебнат и да не се притеснявам дали не съм сгрешил някъде. Само това исках да кажа.