Кару се съмняваше, че при отредените им сурови условия на живот извънбрачните често са се радвали на десерт.
- Но тъй като шоколад няма - обади се Мик, - какво ще кажете за малко музика?
Кару се усмихна.
- Мисля, че идеята е страхотна.
Той вдигна цигулката и взе да я настройва. Кару търсеше с поглед Акива още с пристигането си в голямата пещера, макар да го правеше скришом. Него обаче го нямаше и тя не знаеше какво да си мисли. Не виждаше и Лираз; погледът й обхождаше няколкотостотин непознати лица на ангели, до едно затворени и мрачни. Което не беше кой знае колко изненадващо - все пак се намираха в навечерието на Апокалипсиса, - но не беше и никак утешително. Кару усещаше, че разведряването е толкова ефимерно, колкото беше и при тяхното пристигане и че воините тук биха си прерязали гърлата със същата бързина, с която доскоро разчупваха хляба.
Мик започна да свири и серафимите наостриха уши. Кару ги наблюдаваше, оглеждайки едно по едно свирепите им красиви лица, опитвайки да вникне в техните души. Стори й се, че музиката постепенно ги увлича. Изражението им не се промени видимо, но сякаш атмосферата в пещерата се смекчи. Все едно долови продължителна и дълбока въздишка, която сне напрежението от няколкостотин плещи.
Призори щяха да отлетят обратно към света на хората. Какво ли ще се случи там, питаше се тя. Как ли се е представил Яил, как ли е бил приет? Дали сега хората се надпреварват да го снабдяват с оръжие? И дали са започнали вече да му показват как да го използва? Или пък са го приели скептично? Сигурно ще има и такива, но кой от тях ще надделее? Кой винаги е бил по-гръмогласният? Праведните.
Страхопочитателните.
- Кару - прошепна Зузана, - имаме нужда от превод.
Кару се обърна към приятелката си, възобновила езиковите уроци по химерски с Вирко от казбата.
- Какво казва той? - попита Зузана. - Нищо не проумявам.
Вирко повтори непознатата дума и Кару я преведе.
- Магия.
- О! - възкликна Зузана. После продължи, въсейки вежди. - Наистина? Питай го откъде
знае?
Кару послушно преведе.
- Всички го почувствахме - отвърна Вирко. - Кажи й. В един и същи момент.
Кару примигна насреща му. Вместо да преведе, тя на свой ред му зададе въпрос.
- Какво точно почувствахте в един и същи момент?
Той впи очи в нейните.
- Краят - отвърна. Просто. Зловещо.
По гърба на Кару плъзна мраз. Тя прекрасно разбираше за какво говори той, но въпреки това продължи да разпитва.
- Какво искаш да кажеш с това „краят“?
- Какво казва той? - настоя Зузана, но сега цялото внимание на Кару беше съсредоточено върху Вирко. Лека-полека взе да проумява - досега сякаш смисълът й бягаше, изплъзвайки се постоянно от нея, но накрая, изглежда, му беше омръзнало да се крие.
Вирко обходи с поглед воините, събрани на по-малки и по-големи групи, някои заслушани в музиката със затворени очи, други втренчени в огъня.
- Като стана това - каза той, - си рекох: ангелите са големи късметлии. И че сигурно съм си загубил ума. Мечът ми само наполовина излезе от ножницата. Просто стоях с увиснала челюст и имах чувството, че някой ми е изтръгнал сърцето. Все едно бях стигнал края на един дълъг живот, честно.
Той я остави да осмисли думите му и тя почувства как я заливат последователно студени и горещи вълни.
- С всички така стана - продължи Вирко. - Не бях само аз и това малко ме утеши. Нещо се случи с нас. Нещо ни беше направено. - Той замълча. - Не знам какво точно беше, но благодарение на него сме още живи.
Кару се облегна замаяна. Как не се досети още тогава?! Никога преди не беше чувствала такова отчаяние, дори когато стоеше потънала до колене в пепелищата на Лораменди. То дойде и си замина като нещо мимолетно. Като звукова вълна или снопове светлина. Или пък... взрив от магия.
Взрив от магия точно в мига преди катастрофата, който ги отхвърли далече от ръба на зейналата насреща бездна. И ако Белия вълк уцели момента да се изправи и да заговори, то беше в тишината на нейното оттегляне, помагайки им да си възвърнат отново реещите се наоколо техни души. Но заслугата не беше негова, не той ги възпря да се избият едни други.
Акива е бил.
Мисълта за това плъзна из Кару като жега и още преди да се запита дали е права, тя вече беше сигурна.
Когато Акива най-после се появи в пещерата, Кару го видя, въпреки че беше свела очи към земята. Сърцето й подскочи. Щом вдигна поглед да се увери, че това наистина е той обаче, Акива не гледаше към нея.