Тя първо усети възбудата около себе си, думите се чуха ясно малко след това.
- Той беше - разнесе се наоколо. - Той ни спаси.
Нима и друг се беше досетил за това, за което си мислеше тя?
Извърна се да види кой го е казал и с почуда разбра, че е момчето дашнаг, което, разбира се, вече не беше момче. Името му беше Рат и нямаше как да знае за вълната от отчаяние; тогава неговата душа все още беше в кадилницата. За какво говореше той? Кару се заслуша.
- Иначе никога не бих доживял да стигна Хинтермост - разказваше Рат на Болейрос и другите, заедно с които беше възкресен. - Вървях на юг с останалите. Ангелите палеха гората зад нас. Цяло село кеприни и едни момичета дама избягаха от роботърговците заедно с мен.
Приклещиха ни, докато се криехме в едно дере, и ни видяха. Две копе... - Той млъкна и се поправи. - Двама от извънбрачните. Кацнаха право пред нас. Чувахме блеенето на овните, докато ги колят, но двата ангела само ни погледнаха и... се престориха, че не са ни видели. Пуснаха ни да си вървим.
- Може пък наистина да не са ви видели - вметна Болейрос.
Рат му отговори уважително, но твърдо.
- Напротив, видяха ни. И един от тях беше той. - Той вирна брадичка и посочи Акива. -Очите му са оранжеви като на дашнаг. Няма как да го сбъркам.
Кару изслуша разказа му с усещането, че това винаги се е реело някъде наоколо, готово да кацне на рамото й, щом престане да го пъди. Разбира се, че при Хинтермост Акива беше спасил не само Зири, но и всички останали роби и селяни, същите бежанци, които Вълка остави на явно заколение, защото предпочете да избива враговете, вместо да помогне на своите.
- Бича за зверовете, тръгнал да защитава същите тези зверове? - пророни замислено Болейрос, загледан съсредоточено, леко усмихнат към противоположния край на пещерата. -Същият, който странно събра часовете, когато краят вече се провиждаше.
Странно събра часовете. Това беше стих от песен. Всички войници я знаеха. Не беше от най-ободрявагците, но пък съвсем подходяща за този взрив от магия. Когато краят вече се провиждаше. Краят.
Кару вече не можеше да се сдържа. И отново погледна Акива. Той все още стоеше с гръб към нея и това й стигаше да повярва, че никога повече няма да я погледне.
Ето ги сега в Киринските пещери. В навечерието на битка. Където досегашните врагове гцяха да са едно - само по себе си това можеше да се смята за невиждан триумф, но нищо не беше така, както го мечтаеха. Вече не бяха рамо до рамо. Дори не можеха да се погледнат в очите.
Сърцето погаждаше номера на Кару - ту се опитваше да изскочи от гърдите, ту замираше като животинче, хванато в капан между ребрата й. Акива беше обкръжен от събратята си, а ето я нея тук, сред своите, и сякаш единственото, което ги свързваше, беше общият враг и сладките, чисти струни на музиката.
Мик беше приседнал върху един камък със склонена над цигулката глава и мелодията му сега звучеше по-различно, отколкото в казбата. Там се въздигаше към небето. Тук кънтеше.
Тук тя беше попаднала в капан, също като сърцето на Кару.
Усети как Зузана скланя глава на рамото й. Исса седеше от другата й страна, спокойна и бдителна, а Вълка лежеше изпружен отпред, подпрян на лакът край огъня. Изглеждаше умиротворен. Все така изискан, все така прекрасен, но без да е жесток, без да е заплашителен, сякаш обичайната стойка на откраднатото му тяло постепенно се променяше отвътре. Кару вече съзираше първите знаци на неговата възвисяваща се красота, замислена за това как изкуството на Бримстоун се слива с душата на Зири. Този пред нея нямаше вече нищо общо с Тиаго. Онова чудовище беше изчезнало завинаги и ако някой имаше способността да заличи следите му, това беше само Зири.
Но не е зле той да стои нащрек и да не се отпуска толкова. Кару набързо огледа обкръжилото ги войнство химери - особено внимаваше за бдителния немигащ поглед на Лиссет. Не я зърна сред останалите. Ниск беше тук, не и неговата партньорка, а той просто зяпаше огъня.
Кару усети погледа на Вълка, но не му отвърна. Очите й бяха притегленн като с магнит към друго място - към отсрещния край на пещерата и Акива. Акива. Акива. Само още веднъж ще си позволи да погледне натам. Сдържаше дъха си и сякаш сърцето й спря да бие, докато си даваше още малко време, преди да погледне. Приличаше на една стара игра от детството, когато,
издишайки, си мислеше: ако и този път не ме погледне, значи съм го изгубила.
Тази мисъл върна ехото на предишното отчаяние. Пламъче, угасено с писък.
Тя вдигна очи и погледна към отсрещния край на пещерата. И към...
... Един жив огън. На това приличаха очите му, които приветстваха нейните; пламък, който опърли въздуха помежду им. Той гледаше нея. Макар и от такова разстояние, въпреки всичко, което ги делеше - химери, серафими, живи и мъртви, - тя почувства този поглед като докосване.