Като слънчеви лъчи.
Те се гледаха. Гледаха се и всеки друг можеше да ги забележи. Всеки можеше да види. Блудницата на ангела, любовника на звяра.
Тогава нека гледат.
Това беше лудост и страст, но след всичко случило се Кару вече не можеше да си наложи да отклони поглед. Очите на Акива бяха огън и светлина и тя искаше да бъде така завинаги. Утре -Апокалипсис. Сега - слънце.
Акива пръв отклони поглед. Изправи се и заговори тихо на ангелите около себе си; дори когато тръгна да излиза от пещерата и се задържа за кратко под високия свод на скалния коридор, пак не я погледна, но въпреки това Кару го разбра. Той искаше тя да го последва.
Тя, разбира се, не можеше да тръгне след него. Щяха да я видят. Пещерите от онази страна бяха на разположение на извънбрачните и макар Лиссет да я нямаше - къде ли всъщност се губи? - имаше още много химери, които не я изпускаха от поглед.
И въпреки това трябваше да опита. Мисълта, че Акива ще я очаква напразно, й беше непоносима. Това можеше да е последният им шанс.
- Отивам да поспя - каза, изправяйки се с прозявка - отначало уж беше престорена, но после стана истинска - и напусна пещерата през срещуположния изход, който водеше надолу към селището на химерите.
Обаче щом се скри от погледите на останалите, направи заклинанието и прекоси обратно пещерата, невидима, тихо прелитаща над главите на двете армии с разтуптяно сърце, търсейки Акива.
29. Сбъднат сън
„Всичко може да е различно - каза Кару на Зири точно преди началото на военния съвет. -В това е целият смисъл.“
Мигар точно в това беше целият смисъл? Един свят, в който Кару ще може да е със своя любовник? Забелязвайки погледа, който си размениха двамата с Акива в пещерата, Зири вече се питаше дали заради това беше пожертвал своя собствен живот.
„За всички нас“, беше казала тя.
И за него ли? Какво би могло да се промени за него? Все някой ден ще се освободи от това тяло, независимо дали ще бъде възкресен, или ще изчезне завинаги. Рано или късно, това чака всекиго.
Видя как Акива си тръгва и не се учуди, когато малко след това и Кару стана да си ходи. Макар и поотделно и през срещуположни изходи, той не се съмняваше, че двамата скоро ще се намерят. Пак се върна в спомените си към бала на Войнолюбеца преди толкова много години и към онова, което видя тогава. Макар да беше още момче, всичко му стана ясно като бял ден: как виещото се тяло на танцуващата Мадригал отбягваше тялото на Вълка, но беше привлечено от странника. И макар че сложната верига от връзки и закономерности в света на възрастните тогава още беше загадка за него, той долови същината - неговия първи, подобен на ароматен полъх, екзотичен, опияняващ... уплах.
Интригите на възрастните вече не бяха загадка за него. Затова пък все още бяха опияняващи и плашещи и докато наблюдаваше как Кару и Акива се изнизват един подир друг, Зири отново се почувства като малко момче. Самотно. Забравено.
Сигурно винаги щеше да се чувства така, когато е до нея, независимо на каква възраст са и какви тела обитават.
На входа - там, откъдето си тръгна Кару - се появи някаква фигура; за миг си помисли, че тя се връща, но не излезе прав. Това беше Лиссет.
До този момент Зири не беше забелязал липсата на жената ная и първото му полуосъзнато чувство беше на разочарование - от самия себе си. Истинският Вълк щеше отдавна да е усетил, ако някой от неговите войници отсъства. Това чувство обаче бързо се разсея, когато забеляза изражението на Лиссет. Нейното лице в най-добрия случай имаше неприятен вид - широко, с груби черти и ограничен запас отблъскващи изражения, които варираха от лукавство до злоба, но сега тя му се видя... като покосена.
Ноздрите й бяха побелели и потръпваха, а устните представляваха безкръвна гънка. Очите не гледаха с обичайното коварство, бяха станали някак уязвими, а в Стойката на раменете и вирнатата тъпа брадичка имаше някакво каменно достойнство. Тя му кимна рязко и той стана, обзет от любопитство, тръгна към нея.
Ниск, другият ная, забеляза всичко и дойде при тях на входа.
- Какво има? - попита Зири.
Думите й прозвучаха някак... измъчено. Звучеше... обидена.
- Сър, сторила ли съм нещо, с което да ви разгневя?
Да, щеше му се да й отговори. Каквото се сетиш. Но макар да вярваше, че тъкмо тя е клетвопрестъпникът, насочил хамсите си срещу извънбрачните, тя го отрече, а и той не разполагаше с доказателства.