После й се проясни.
Значи никаква милост. Тен явно беше заповядала на дракондите да я поддържат в съзнание, защото лавината отмина и Лираз се озова почти опряла нос о прогорената кожа с формата на собствената й длан върху гърдите на вълчицата. Надигналият се на мястото черен мехур се беше пробил и сълзеше, а обелената овъглена кожа разкриваше червено сурово месо отдолу. Отвратително.
- Хайде, давай - заповяда Тен, кипяща от злост. - Ще те улесня. Започни отзад напред. Сигурно си спомняш поне последните.
Шепотът на Лираз прозвуча сърцераздирателно.
- Не искам да играя твоята игра - каза. Нещо вътре в нея се беше пречупило. Сърцето й беше отпуснато като безпомощно детско юмруче. Искаше да бъде спасена. Искаше да е в безопасност.
- Не ме е грижа ти какво искаш. Освен това залогът се промени. Ако спечелиш, ще накарам Рарк да направи чист разрез. Загубиш ли... - Тя оголи и щракна дългите си жълти зъби в недвусмислена гримаса, която не оставяйте никакво съмнение за какво говори. - Не толкова чист - довърши. - За по-голяма веселба. - Сграбчи ръцете на Лираз и я принуди да ги изпъне. - Нека започнем с мен. Коя от тези резки съм аз, сладко ангелче? Коя е моята?
- Нито една - задъха се Лираз.
- Лъжкиня!
Това обаче беше самата истина. Ако убийствата от Савват бяха татуирани върху кожата й, щяха да са някъде по пръстите - толкова отдавна се случи. Но тогава Хазаел умишлено задържа комплекта с пособия за татуиране и я изгледа - поглед твърде продължителен и безжизнен за Хаз, сякаш със стореното в този ден тя беше променила не само себе си, но и него, - после го прибра обратно във войнишката си торба и й обърна гръб.
Лираз беше чула да казват, че има едно-единствено чувство, способно да възкреси в спомените ти определен момент от миналото с яркостта и силата на оригинала - това чувство било неподвластно на времето и можело да те пренесе години назад, независимо колко са те, връщайки ти чистото и неповехнало преживяване, сякаш отново изживяваш мига. Това чувство не било любовта - не че Лираз имаше някакъв опит с нея, - нито омразата, гневът, щастието, нито дори скръбта. Спомените за всички тези чувства били само ехо на истинското преживяване.
А срамът. Срамът не избледнявал с годините и Лираз едва сега осъзна, че в него се коренят всички нейни останали чувства - нейната горчива, съсирената „нормалност“ - и че душата й е като отровена почва, в която не може да поникне нищо добро.
Не мога да си представя как се извиняваш, беше казала преди малко Тен и имаше право, но Лираз мислеше, че вече е способна да го направи. Ще се извини за Савват. Стига да успее да извади глас от себе си. Стига той да не излиза от нея ту висок, ту нисък и да не прилича ту на смях, ту на - ако не ставаше дума за Лираз, за която това бе немислимо - ридание.
Всъщност беше и двете. Щеше да загуби ръцете си, независимо дали разрезът е чист, или не, и ето че я връхлетя смехът: той беше ужасяващ, той беше садистичен, но също така беше и -буквално - сбъднат сън.
30. По-близо и по-осезаемо
Отначало не се виждаше никой.
После се появи усещането за нея, което Акива не можеше да определи точно. Просто знаеше, че вече не е сам.
После вратата скръцна и се затвори и въздухът я роди от себе си. Кратко просветване и Кару вече стоеше пред него като сбъднато желание.
Недей да се надяваш, напомни си той. Не знаеш за какво е дошла. Но само от нейната близост отново почувства кожата си жива, а ръцете му, тези негови ръце, имаха свои собствени спомени - коприна и ритъм и трепет - както и своя собствена воля. Той сплете пръсти зад гърба си, за да ги удържи да не посегнат към нея - за такова нещо, разбира се, и дума не можеше да става. Само защото отвърна на погледа му в пещерата - начинът, по който го погледна, възразяваше той сам на себе си, беше все едно вече няма сили да се въздържа - не значи, че търси от него нещо повече от временно примирие.
- Здравей - каза тя. Сведе поглед към пода, а по страните й плъзна руменина и битката на Акива с надеждата беше окончателно изгубена.
Тя поруменя. А щом като поруменява...
Звездни богове, толкова е красива.
- Здравей - отвърна той, издълбоко и дрезгаво, и неговата надежда надмина сама себе си. Кажи го пак, помоли я той наум. Повтори ли го, значи може би помни храма на Елай, когато свалиха карнавалните си маски и за първи път след битката при Булфинч видяха лицето на другия.