Здравей, си бяха казали и тогава като прошепнато заклинание. Здравей, като дадено обещание. Здравей, дъх в дъх.
Последен дъх преди първата им целувка.
- Хъм - промърмори тя сега, стрелкайки очи да срещне погледа му, после пак ги отклони и се изчерви още по-гъсто. - Здрасти.
Почти налучка, помисли си Акива и усети да го обзема някакъв плах душевен подем, докато я наблюдаваше как прави крачка след крачка из помещението, което си беше избрал. Сега бяха сами, най-после. Можеха да говорят, без да са под непрекъснатия надзор на другарите си. Самото й присъствие тук вече значеше нещо. А след светкавицата на оня поглед, който си размениха в пещерата, той не можеше да не се надява, че означава... всичко.
Като си позволи тази надежда, той все едно увисна над някаква бездна, а краят на въжето, което го крепеше, беше в нейните ръце. Тя можеше да го унищожи, стига да поиска.
Кару се огледа, макар да нямаше кой знае какво за гледане. Стаята беше малка и съвсем гола, с изключение на дългата каменна маса в средата и няколкото скални издатини с поставени върху тях много стари свещи. Масата трябва да е по-особена, предположи Акива, защото беше оформена много по-прецизно от останалите скални повърхности. Гладко полирана и с острите ръбове - рядкост в този свят на заоблени форми.
- Помня тази стая - проговори Кару с далечен глас. - Тук подготвяха мъртвите за погребение.
В това имаше нещо смътно обезпокоително. Акива беше лежал унесен тук с часове, пренесен навътре в селенията на своята болка. Лежал е като труп на мястото, където преди него бяха лежали толкова много трупове.
- Не знаех - отвърна, надявайки се, че присъствието му не осквернява това място.
Тя прокара пръсти по каменния плот. Стоеше с гръб към него и той наблюдаваше как раменете й се повдигат и спускат, докато диша. Косата й се спускаше по гърба на плитка, синя като сърцето на пламък. Не беше гладко сресана. Късите косъмчета по тила стърчаха свободно на снопчета, същински пух. По-дългите сини свободни кичури бяха захванати зад ушите, само един от тях се къдреше на бузата.
Акива усети във върховете на пръстите си порив да го прибере зад ухото. Да го приглади назад и да задържи ръката си така, за да усети топлината на врата й.
- Ние се подкокоросвахме един друг кой ще дойде да легне тук - каза Кару. - Като деца имам предвид. - Тя бавно направи кръг около масата и застана с лице към него от срещуположната страна, така че каменният плот да служи като бариера помежду им. После вдигна поглед към тавана. Той беше висок, конусовиден и с отвор по средата като комин. - Това е за душите - обясни му тя. - За да излязат на свобода в небето, а да не останат затворени в планината. Разправяха, че ако заспиш на това място, душата ти ще помисли, че си умрял и ще те напусне. - Акива първо усети усмивката по гласа и чак тогава видя беглото мъждукане по лицето й, летливо и гальовно. - Затова веднъж се престорих тук на заспала, после взех да се държа така, все едно съм загубила душата си и накарах всички деца да я търсят заедно с мен. Цял ден, по всички баири наоколо. - Тя едва сега позволи на усмивката да се покаже лека-полека, неотразима. - Улових един въздушен елементал^ и се престорих, че това е душата ми. Бедното създание. Ама че варварче съм била.
Лицето й, това нейно лице. Акива си даде сметка, че за него то все още е неизследвана територия, а усмихнато я правеше да изглежда почти като непозната.
Ако познаваше Мадригал от нощите на един цял месец, то Кару познаваше от... две нощи? Или всъщност една, по-голямата част от която беше проспал, плюс още два дни, съставени от откъслечни парчета. През всичките им срещи оттогава насетне виждаше в нея единствено ярост, опустошение, страх.
Това тук беше нещо съвсем различно. Усмихнеше ли се, тя засияваше като лунен камък.
Мисълта, че всъщност изобщо не я познава, го порази като ударна вълна. Не беше само лицето. Той продължаваше да мисли за нея като за Мадригал, но в друго тяло, а тя беше много повече от това. Откакто я познаваше, тя беше изживяла още един, съвсем друг живот - при това в напълно различен свят. Доколко я беше променило това? Той нямаше как да знае.
Но би могъл да разбере.
Болката от силния копнеж се отвори като дупка насред гърдите му. В нито един от световете нямаше нещо, което да желае по силно - всичко да започне пак от самото начало и той отново да се влюби в Кару.